Чогана продължи с притворени очи:
— Сънувах те, Пъг. Видях те на една кула. Беше се изправил срещу ужасен враг. — Той отвори очи. — Не знам какво означава сънят, но ти трябва да знаеш следното. Преди да се изкачиш на онази кула, за да се възправиш срещу своя враг, трябва да потърсиш своя вал; това е тайното средоточие на съществото ти, съвършеното място на вътрешния ти мир. Установиш ли се там, предпазен си от всякакви беди. Плътта ти може да страда, дори да умре, но потопиш ли се в своя вал, ще издържиш всички страдания. И го търси с упорство, Пъг, защото малцина са намирали своя вал.
Чогана стана.
— Скоро ще тръгнете. Хайде, трябва да събудим Лаури.
Докато влизаха в бараката, Пъг каза:
— Благодаря ти, Чогана. Но да те попитам едно нещо: ти ми каза за някакъв враг на онази кула. Можеш ли да ми го опишеш?
Чогана се засмя и поклати глава.
— О, да, видях го. Беше врагът, от който всеки човек трябва най-много да се страхува. — Той изгледа Пъг с присвити очи. — Беше самият ти.
Пъг и Лаури седяха на стъпалата на храма. Около тях се бяха изтегнали неколцината цурански стражи. През целия път стражите се бяха държали с тях вежливо — е, почти. Тъй като нямаха коне или нещо, което да ги замества, всички цурани, които не се возеха на колите, теглени от нийдра, се движеха пешком — само благородниците се возеха с носилки на гърбовете на запъхтени и изпотени роби.
Пъг и Лаури бяха облечени в къси, грубо тъкани сиви хламиди на роби. Препаските им, подходящи за тресавищата, бяха сметнати за неприлични за преминаването им сред цуранските граждани. Цураните все пак имаха някакво чувство за приличие… макар и не колкото хората на Мидкемия.
Бяха заобиколили огромния Боен залив. Пъг си беше помислил, че ако това е залив, то той е много по-голям от всеки залив в Мидкемия, тъй като дори от най-високите канари другата му страна не се виждаше. След неколкодневно пътуване бяха навлезли в обработени поля и скоро след това отсрещният бряг започна бързо да се приближава. След още няколко дни пристигнаха в град Джамар.
Пъг и Лаури гледаха гъстия поток минувачи, докато Хокану извършваше жертвоприношенията си в храма. Цураните като че ли бяха побъркани на тема цветове. Тук дори най-низшият ратай държеше да е облечен в яркоцветен халат. Богатите носеха дрехи с още по-пищни цветове, отрупани с разноцветно везмо и украси. Само дрехите на робите бяха безцветни.
Навсякъде из града се нижеха потоци от хора: селяни, търговци, работници и пътници. Точеха се безкрайни колони от нийдра, теглещи коли, пълни със стока и плодове. Самото човешко множество смайваше Пъг и Лаури, защото цураните щъкаха като мравки, на безкрайни потоци във всички посоки, сякаш търговският обмен на Империята не можеше да изчака малко заради удобството на нейните поданици. Мнозина минувачи се спираха да изгледат мидкемийците, които смятаха за варвари гиганти. Техният ръст не надвишаваше пет стъпки и шест пръста и дори Пъг минаваше за висок, макар да бе висок едва пет стъпки и осем пръста. От своя страна, мидкемийците смятаха цураните за дребна раса.
Бяха в самия център на града, където се намираха големите храмове — десет пирамиди, разположени сред паркове с различни размери. Стените на всички бяха украсени със стенописи, рисувани или мозаични. От мястото си младежите виждаха три от парковете. Всеки от тях беше на тераси, с виещи се по терасите миниатюрни потоци и водопади. Ниски дръвчета, както и огромни, хвърлящи сянка дървеса осейваха покритите с трева терени на парковете. По алеите обикаляха музиканти с флейти и някакви непознати струнни инструменти и свиреха странна музика за забава на отдъхващите из парковете и на минувачите.
Лаури се заслуша унесено.
— Чуй ги тези полутонове! И този лек минор! — Въздъхна и сведе очи към земята. — Чужда е, но е музика. — Вдигна очи към Пъг, обичайната му непокорна веселост я нямаше. — Как бих искал да мога да свиря отново! — Той хвърли поглед към музикантите. — Бих могъл дори да харесам музиката на цураните.
Пъг го остави да се рее в мечтите си и огледа гъмжащия площад. Мъчеше се да подреди в главата си впечатленията, които се стичаха в непрекъснат поток, откакто бяха навлезли в предградията. Навсякъде бързаха хора, улисани в работата си. Недалече от храмовете бяха минали през някакъв пазар, не много по-различен от тези в Мидкемия, но по-голям. Шумът и смесените миризми по някакъв странен начин му бяха напомнили за дома.
Простолюдието отваряше път на грухана на Хокану, защото стражите подвикваха: „Шинцаваи! Шинцаваи!“, та всички да разберат за приближаването на знатна особа. Само веднъж свитата беше зтстъпила — на група облечени в червено мъже с наметала, покрити с пурпурни пера. Единият от тях, когото Пъг бе взел за върховен жрец, носеше дървена маска, изобразяваща червен череп, докато лицата на останалите бяха боядисани в червено. Свиреха с тръстикови свирки и хората се пръскаха да им направи път. Един от войниците направи жест да се защити и по-късно Пъг разбра, че тези мъже са жреци на Туракаму, ядящия сърца брат на богинята Сиби — смъртта.