Той се обърна към един от близките стражи и даде знак, че иска разрешение да заговори. Стражът кимна и Пъг попита:
— Господарю, кои богове живеят тук? — И посочи храма, в който Хокану бе влязъл да се моли.
— Невеж варварин — отвърна дружелюбно войникът. — Боговете не обитават тези зали, боговете живеят между Долните и Горните небеса. Тези храмове са за хората, за да правят в тях своите обети. Тук синът на моя владетел принася жертви и отправя молби към Чочокан, добрия бог на Горните небеса, и на неговия слуга Томачака, бога на мира, за доброто на Шинцаваи.
Когато Хокану се върна, тръгнаха отново. Започнаха да си проправят път през града и Пъг продължи да оглежда с любопитство минаващите край тях хора. Напорът им бе невъобразим и той се зачуди как издържат. Като селяци, попаднали за пръв път в голям град, Пъг и Лаури зяпаха, удивени от чудесата на Джамар. Дори уж свикналият с широкия свят трубадур възклицаваше пред удивителните гледки. Скоро стражите започнаха да се кикотят на явния възторг на варварите пред толкова обикновени за тях неща.
Всяка сграда, покрай която минаваха, бе от дърво и някаква прозрачна материя, наподобяваща платно, но твърда. Малко от тях, като храмовете, бяха изградени от камък, но най-забележителното беше, че всяко здание, покрай което минаваха, от храмовете до последната колиба, беше боядисано в бяло, освен гредите по ъглите и рамките на вратите, излъскани в тъмнокафяво. И всяка открита повърхност беше ярко изрисувана. Изобилстваха пейзажи и животни, божества и бойни сцени. Навсякъде — смайващи очите шарки.
На север от храмовете и с лице срещу широкия булевард се възправяше единично здание, отделено с широка морава и оградено с жив плет. Пред вратата му стояха двама стражи с брони и шлемове. Когато Хокану ги приближи, те му отдадоха чест.
Другите стражи тръгнаха настрана, като оставиха двамата роби сами с младия офицер. Той даде знак и един от стражите при вратата плъзна голямото, покрито с платно крило настрани. Влязоха в широк коридор, който ги изведе във вътрешна градина. До бълбукащото езерце в центъра на градината седеше мъж, облечен в обикновен, но внушителен тъмносин халат, и четеше някакъв свитък. Когато тримата влязоха, той вдигна очи и стана.
Хокану свали шлема си и застана мирно. Пъг и Лаури спряха зад него, без да смеят да промълвят и дума. Мъжът кимна и Хокану пристъпи към него. Прегърнаха се и мъжът каза:
— Сине, радвам се да те видя. Как вървят нещата в лагера?
Хокану докладва за лагера кратко и по същество, без да пропуска нищо важно. След което съобщи какво е предприел, за да се оправят нещата.
— Така че новият надзирател ще се погрижи робите да получават достатъчно храна и почивка. Това би трябвало скоро да увеличи добива.
Баща му кимна.
— Мисля, че си постъпил мъдро, сине. Ще трябва да изпратим човек след няколко месеца да види има ли напредък, но едва ли ще е по-лошо, отколкото досега. Властелинът на войната иска по-висок добив, а ние сме на път да си навлечем неприязънта му.
Като че ли едва сега забеляза присъствието на двамата роби.
— А тези? — каза той кратко и кимна към Пъг и Лаури.
— Не са обикновени. Мислех за разговора ни в нощта преди брат ми да тръгне на север. Може да се окажат ценни.
— Говорил ли си за това с някой друг? — Около сивите очи на мъжа се появиха строги бръчки. Макар и по-нисък, той някак напомни на Пъг за лорд Боррик.
— Не, татко. Само с онези, които присъстваха на съвета онази нощ…
Баща му го прекъсна с махване на ръка.
— Запази си бележките за по-късно. И на никого нито дума. Кажи на Септием, че утре заран затваряме къщата и заминаваме за именията.
Хокану кимна сдържано и се обърна да излезе.
— Хокану — спря го гласът на баща му. — Добре се справи.
На лицето на младежа се изписа гордост.
След като младежът си тръгна, господарят отново седна на каменната скамейка до малкия фонтан и изгледа двамата роби.
— Как се казвате?
— Пъг, господарю.
— Лаури, господарю.
Той изглежда, си направи някаква преценка от простичките им отговори.
— През онази врата — той посочи наляво — се отива до кухнята. Моят хадонра се казва Септием. Той ще се погрижи за вас. Вървете.