— Вие двамата! — сопна им се той. — Работа ни чака! Я по-живо!
Катала хукна към къщата, а Пъг се помая объркан пред управителя на имението.
— Как се казваш?
— Пъг, господарю.
— Виждам, че вас двамата с русокосото ти приятелче гигант са ви оставили без работа. Ще трябва да оправя този пропуск. Я го извикай.
Пъг въздъхна. Край на безделието. Махна с ръка на Лаури и набързо ги впрегнаха да товарят колите.
Глава 20
Имението
През последните три седмици беше позахладняло.
Слънцето все още печеше почти като през лятото. Зимата в тази земя, ако изобщо можеше да се нарече зима, траеше само месец и половина, с краткотрайни студени дъждове, идещи от север. Дърветата запазваха синкавозеления цвят на листата си и нищо не бележеше прехода от един сезон в друг. За четирите години, откакто Пъг бе в плен в този свят, не бе забелязал нито един от обичайните признаци за прехода: птичи прелети, утринна слана, дъжд, който да премине в лапавица, или разцъфтяващи буйно диви цветя. Тази земя сякаш си стоеше вечно обгърната от кехлибара на лятото.
През първите пет дни от пътуването се придържаха към главния път от Джамар на север към град Сулан-ку. Река Кагаджин носеше по течението си безкрайна върволица от лодки и салове, а по широкия път цареше не по-малко стълпотворение.
Владетелят на Шинцаваи бе отпътувал първия ден с кораб за Свещения град, за да участва в заседанията на Върховния съвет. Домашната прислуга го следваше доста по-бавно. Хокану се беше задържал извън Сулан-ку, отзовавайки се на светската покана на владетелката на Акома, и през това време Пъг и Лаури обсъдиха най-новите слухове с един наскоро пленен роб от Мидкемия. Вестите за войната бяха обезкуражаващи. Никакви промени след последното, което бе стигнало до ушите им: патовото положение се запазваше.
В Свещения град господарят на Шинцаваи се присъедини към сина си и продължиха към град Силмани. Оттам пътят им продължи на север монотонно и без никакви по-особени преживявания.
Керванът на Шинцаваи приближаваше границите на северните имения на фамилията. По пътя за Пъг и Лаури нямаше кой знае каква работа, освен обичайната робска шетня — да почистят готварските съдове, да натоварят и разтоварят багажа. Сега се возеха отзад в една от колите, с крака, увиснали във въздуха. Лаури отхапа от презрелия джомач — едър плод, приличащ на нар, със среда с вкус на диня, изплю семената и попита:
— Как ти е ръката?
Пъг огледа дясната си длан с подутия белег от шева.
— Все така изтръпнала.
— Май няма повече да можеш да държиш меч — ухили се Лаури.
Пъг се засмя.
— Съмнявам се, че и ти ще можеш някога. Не знам защо имам чувството, че едва ли ще те зачислят към имперските кралски копиеносци.
Лаури изплю в шепата си зърната и ти хвърли под носа на нийдрата, която теглеше колата зад тях. Шестокраката твар изпръхтя и коларят замахна сърдито с остена към тях.
— Като изключим факта, че императорът няма копиеносци, поради факта, че не разполага и с коне, по-добър шанс едва ли бих могъл да си представя.
Пъг се изсмя заядливо.
— Ще ти кажа следното, скъпи ми момко — почна нравоучително Лаури. — Трябва да знаеш, че на нас, трубадурите, нерядко ни досаждат било стиснати клиенти, било разбойници и главорези, домогващи се до трудно припечелената ни плата — колкото и тя да е оскъдна. Ако човек не придобие умението да се защитава, бързо излиза от играта, нали ме разбираш.
Пъг се усмихна. Знаеше, че животът на трубадура е светая светих за всяко градче, защото ако пострада или бъде ограбен, мълвата ще се разпространи и никой повече няма да стъпи там. Но виж, по пътищата работата беше друга. Не се и съмняваше в способността на Лаури да се грижи за себе си, но не можеше да го остави току-така да му говори с този надут тон. Тъкмо се накани да му отвърне, но виковете от челото на кервана го прекъснаха. Стражите се затичаха напред.
— Защо е тази врява според теб? — попита Лаури и без да дочака отговор, се втурна напред. Пъг го последва. Когато стигнаха до челото на колоната, зад носилката на господаря на Шинцаваи, видяха някакви фигури, препускащи към тях. Лаури дръпна Пъг за ръкава.
— Конници!
Пъг не можеше да повярва на очите си — по пътя откъм чифлика на Шинцаваи като че ли наистина се приближаваха конници. Но когато се приближиха, видя, че конникът е само един, придружаван от три чо-джа.
Ездачът, млад и висок за цураните мъж с кафява коса, се смъкна на земята. Движенията му бяха тромави и Лаури отбеляза:
— Ако този се смята за добър ездач, никога няма да ни бъдат сериозна заплаха при битка с конница. Виж, нито седло има, нито стремена, само груба юзда. А и горкият кон, сякаш не са се грижили за него от цял месец.