— Станах мъж на тринадесет години — продължи Лаури. — В трупата имаше една жена, вдовица на един певец, пътуваше с братята и братовчедите си. Беше само на двадесет, но тогава ми се струваше стара. Тя бе тази, която ме въведе в играта на мъж и жена.
Той замълча за миг, унесен в отдавна забравени спомени, после се усмихна.
— Беше преди повече от петнадесет години, Пъг. Но все още виждам лицето й. Дадохме воля на страстта си. Не бяхме го мислили предварително. Просто се случи, един следобед край пътя.
— Тя беше… мила. — Той вдигна очи към Пъг. — Знаеше, че ме е страх, въпреки цялото ми перчене. — Усмихна се и притвори очи. — Все още виждам слънцето между клоните зад лицето й и усещам мириса й, смесен с аромата на диви цветя. — Отвори очи и каза: — Следващите две години живяхме заедно, докато се учех да пея. А след това напуснах трупата.
— Какво стана? — попита Пъг, за когото тази история беше съвсем нова. Досега Лаури никога не му беше разказвал за младостта си.
— Ами тя се омъжи. Добър човек беше, ханджия в един крайпътен хан между Малаково средище и долината на Дърони. Жена му беше починала предната година от треска и го бе оставила с две малки дечица. Тя се опита да ми обясни нещата, но аз не исках да я слушам. Какво знаех тогава? Нямах още и шестнадесет, а светът ми се струваше най-простото нещо.
Пъг кимна.
— Разбирам те.
— Виж, опитвам се само да ти кажа, че проблемът ти ми е ясен. Мога да ти обясня как става…
— Това го знам — прекъсна го Пъг. — Не съм расъл при монаси.
— Но не знаеш точно как става.
Пъг кимна и двамата се засмяха.
— Мисля, че просто трябва да отидеш при момичето и да й споделиш чувствата си — каза Лаури.
— Просто така, да й кажа?
— Ами да. Любовта си е като повечето други неща — винаги се получава най-добре, ако участва и главата. Глупавите усилия ги остави за глупавите неща. Хайде.
— Сега? — уплашено попита Пъг.
— Все някога трябва да се почне, нали?
Пъг кимна и без повече приказки излезе. Тръгна по тъмните притихнали коридори и стигна до пристройката за робите. Вдигна ръка да почука, но се поколеба — мъчеше се да измисли какво точно да направи. Изведнъж вратата се плъзна и се отвори. На прага беше застанала Алморела, загърната в робата си и с разрошена коса.
— О! — прошепна тя. — Мислех, че е Лаури. Почакай малко. — Изчезна в стаята и скоро се появи отново с вързоп в ръце. Потупа Пъг по ръката и се забърза към тяхната стая.
Пъг остана още малко на прага, след което прекрачи колебливо. Видя Катала, завита с одеяло на постелята си. Докосна я по рамото и тихо промълви името й. Тя се събуди и се изправи стресната, придърпа одеялото около раменете си и прошепна:
— Какво правиш тук?
— Ами… исках да поговорим. — След като започна, думите се запрепъваха една през друга. — Съжалявам, ако съм направил нещо, с което съм те ядосал. Или ако не съм направил. Искам да кажа, според Лаури, ако не направиш нещо, което човек очаква от теб, е също толкова лошо, колкото ако му обърнеш прекалено внимание. Само че, разбираш ли, аз не съм много сигурен. — Тя затисна устата си с шепа, за да не прихне, защото видя окаяната му физиономия въпреки сумрака. — Искам да кажа, че… искам да кажа, че съжалявам. Съжалявам за това, което съм направил. Или за което не съм направил…
Тя докосна устните му с връхчетата на пръстите си, за да го накара да замълчи. Ръката й се плъзна около врата му и придърпа главата му. Целуна го бавно и му каза:
— Глупчо. Иди затвори вратата.
Лежаха един до друг. Ръката на Катала бе отпусната на гърдите на Пъг, а той беше забил поглед в тавана. Момичето измърка в съня си и той погали гъстата коса и мекото й рамо.
— Какво? — попита го сънено тя.
— Просто си мислех, че не съм бил толкова щастлив, откакто ме направиха член на двора на херцога.
— Мм… Хубаво. Какво е „херцог“?
Пъг се замисли.
— Като господар тук, само че е по-друго. Моят херцог бе братовчед на краля и третият по влияние човек в Кралството.
Тя се притисна по-плътно до него.
— Трябва да си бил важна особа, щом си бил в свитата на такъв човек.
— Не бих казал. Просто му направих една услуга и той ме възнагради за нея. — Стори му се неуместно да споменава името на Карлайн. Момчешките му блянове за принцесата изглеждаха твърде детински пред онова, което бе изпитал тази нощ.
Катала се превъртя по корем и подпря брадичката си с ръка.
— Колко жалко, че нещата не са по-различни.