— Как, обич моя?
— Татко ми беше беше земеделец. Ако можехме да отидем в Коалдра, щеше да получиш място в Съвета на воините. Те винаги имат нужда от способни мъже. И щяхме да можем да сме заедно.
— Но и тук сме заедно, нали?
Катала го целуна леко.
— Да, скъпи, заедно сме. Но и двамата помним какво е да си свободен, нали?
Пъг се изправи.
— Старая се да не мисля за това.
Тя го прегърна и го притисна до себе си като дете.
— Трябва да е било ужасно в блатата. Чували сме какво разправят за тях, но никой не го е изпитал — промълви тя тихо.
— И по-добре, че не знаете.
Катала го целуна и след това се гмурнаха отново в онова топло място за двама, където времето е спряло и където забравяш всякаква мисъл за лоши и страшни неща. През остатъка от нощта си дариха любов, потопени в дълбочината на чувство, непознато и ново и за двамата. Пъг не можеше да прецени дали е познавала други мъже преди него, а и не искаше да пита. Не беше важно. Единственото, което беше важно, бе, че сега тя е тук, с него. Окъпа го и го пречисти това море от нови наслади и вълни от усещания, никога неизпитвани досега. Не разбираше напълно чувствата си, но нямаше съмнение, че това, което изпитва към Катала, е по-истинско и по-привличащо от изпълнения с благоговение объркващ копнеж, който бе изпитвал към Карлайн.
Минаха няколко седмици и животът на Пъг навлезе в руслото на едно спокойно и подредено ежедневие. Понякога прекарваше вечерта в игра на чаха с господаря на Шинцаваи и разговорите им задълбочаваха представите на Пъг за особеностите в нравите и живота на цураните. Не можеше повече да мисли за тези хора като за чужди, защото виждаше, че ежедневието им твърде много напомня на онова, което помнеше от момче. Имаше смайващи различия, например стриктното придържане към неписания закон на честта, но подобията далеч надвишаваха различията.
Катала се превърна в средоточието на битието му. Събираха се винаги, когато бе възможно, хранеха се заедно, казваха си набързо по нещичко и при всяка възможност оставаха заедно през нощта. Пъг беше сигурен, че другите роби знаят за нощните им срещи, но близостта между хората в бита на цураните ги бе приучила да си затварят очите пред личните навици на другите, а и никой не обръщаше особено внимание на интимния живот на двама роби.
Няколко седмици след първата си нощ с Катала Пъг се оказа насаме с Касуми, докато Лаури се караше за пореден път и много шумно с дърводелеца, с когото трябваше да довършат прословутата му лютня. Занаятчията смяташе за крайно неразумни възраженията на Лаури да боядисат инструмента в яркожълто, с червени ръбчета. И беше абсолютно несъгласен да се оставят да звучат естествените тонове на дървото. Пъг и Касуми решиха да оставят барда да обяснява на майстора нуждата от подходящ резонанс на дървото, явно решен да го убеди повече със силата на гласа си, отколкото на логиката.
Вървяха към двора на конюшнята. Хора на господаря на Шинцаваи бяха закупили още няколко коня и ги бяха пратили в имението, при това, доколкото Пъг схвана, на доста висока цена и с помощта на сложни политически ходове. Когато оставаше насаме с двамата роби, Касуми говореше само на мидкемийски и държеше да го наричат по име. Учеше се бързо на другоземния език и също толкова бързо усвояваше ездата.
— Нашият приятел Лаури — каза Касуми — никога няма да стане добър роб според цуранските представи. Не може да възприеме нашите изкуства.
Пъг се вслуша в ядосаните гласове, които се чуваха откъм пристройката на дърводелеца.
— Мисля, че по-скоро се притеснява дали ще възприемат неговото изкуство.
Стигнаха до конете и се загледаха в един буен сив жребец, който се изправи на задните си крака и изцвили гневно, щом се приближиха. Беше закупен преди седмица, беше докаран овързан здраво с въжета и непрекъснато връхлиташе върху всеки, който се опиташе да пристъпи до него.
— Защо смяташ, че е опасен, Пъг?
Пъг изгледа великолепното животно, което се затича и подкара останалите коне надалеч от тях. След като отдалечи на безопасно разстояние кобилите и другия, не толкова властен жребец, сивият красавец се обърна към тях и ги загледа настръхнал.
— Не съм сигурен. Или е просто озлобен, навярно поради лошото гледане, или е специално обучен боен кон. Повечето от бойните ни коне се дресират така, че да не се дърпат в битка, да стоят кротко, когато ги държиш, и да изпълняват командите на ездача си. Но някои, макар и малко, предназначени главно за владетели, се дресират специално да се подчиняват само на господаря си, и са не само транспорт, а и мощно оръжие, тъй като са приучени да нападат. Може да е от тях.