Касуми го изгледа напрегнато и каза:
— Дали и колко ще живееш зависи от волята на баща ми и как ще живееш зависи от него. — Касуми замълча и Пъг го заболя, като осъзна колко голяма е все още пропастта между двамата: единият — син на могъщ владетел, другият — най-низшата вещ сред имуществото на баща му, жалък роб. Измамното лустро на приятелството за миг се беше смъкнало и Пъг отново си даде сметка за онова, което бе научил в блатата: тук животът не струваше почти нищо и само благоволението на този мъж до него и на неговия баща все още го предпазваше от гибелта.
Сякаш прочел мислите му, Касуми каза:
— Пъг, не забравяй, че законът е изричен. Един роб никога не може да бъде освободен. Едно е обаче в блатото, друго е тук. Знаеш ли, за нас, народа на Цурануани, вие от Кралството сте твърде нетърпеливи същества.
Пъг разбра, че Касуми се опитва да му подскаже нещо, нещо, което навярно беше много важно. Колкото и открито да се държеше понякога, Касуми много лесно превключваше към онова присъщо на цураните поведение, за което Пъг не можеше да измисли друго определение освен „тайнствено“. Зад думите на Касуми се долавяше някаква неизречена напрегнатост и Пъг реши, че не бива да настоява да разбере повече. Предпочете отново да смени темата и каза:
— А войната как върви, Касуми?
Касуми въздъхна.
— Лошо. И за двете страни. — Отново се загледа в сивия жребец. — Последните ни две настъпления бяха спрени, но и вашата войска нищо не може да спечели. Сега минават седмица след седмица без никакви битки. Почти нищо не се печели, освен че се пролива кръв. Всичко това е доста безсмислено и не носи почти никаква чест.
Пъг се изненада. Всичко, което бе видял и научил за цураните, само подсилваше убеждението, споделено от Мийчъм преди години, че цураните са много войнствена раса. Докато пътуваха към имението, навсякъде беше виждал войници и войници. И двамата синове на дома бяха войници, също като баща им на младини. Хокану беше Първи щурмови водач на бащиния им гарнизон, тъй като се падаше вторият син на владетеля на Шинцаваи. Поведението му спрямо надзирателя в лагера в тресавището беше безмилостно, но Пъг знаеше, че това не е някаква лична приумица. — Хокану беше цуранин, а цураните усвояваха още от младини суровите правила на поведение и ги следваха неотстъпно.
Касуми усети, че Пъг го гледа напрегнато, и въздъхна.
— Боя се, че започвам да се размеквам от вашите другоземски нрави, Пъг. — Замълча. — Хайде, поразкажи ми още за твоя народ и какво… — Касуми замръзна, сграбчи Пъг за рамото, килна глава на една страна и се заслуша. После промълви. — Не! Не може да бъде! — Изведнъж се извърна и извика: — Набег! Туни!
Пъг се вслуша и успя да долови някакъв далечен тътен, сякаш през полето препускаше стадо буйни коне. Качи се на оградата, вгледа се в далечината и успя да различи връхлитащите от леса силуети.
Загледа се вцепенен от удивление в странните същества, наречени туни, понесли се към имението. Бяха едри същества, подобни на кентаври, и отдалече приличаха на конници. Долната част на телата им приличаше не толкова на конска, колкото на елен или лос, но бяха по-мускулести. Горната, от кръста нагоре, беше съвсем човешка, но лицата им по-скоро наподобяваха на лица на маймуни с издължени муцуни. Цялото тяло, без лицето, беше покрито с гъста дълга козина, сивкава на цвят и прошарена с бяло. Всяко от съществата държеше кривак или секира с каменно острие.
Хокану и охраната на дома притичаха от войнишките постройки и заеха позиции край оградата. Стрелците заприготвяха лъковете, а мечоносците се подредиха в редици, готови да посрещнат удара.
Изведнъж Лаури се озова до Пъг, с недовършената си лютня в ръка.
— Какво става?
— Нападение на туни!
Лаури за миг се закова на място, после остави лютнята и прескочи оградата.
— Какво си намислил? — изрева му Пъг.
Трубадурът свърна крадешком покрай свирепия сив жребец и се метна на гърба на друг от конете, най-силната кобила в цялото стадо.
— Ще се опитам да отведа животните на безопасно място.
Пъг кимна и отвори портата. Лаури подкара кобилата навън, но сивият попречи на останалите да го последват, като задържа стадото накуп. Пъг се поколеба за миг, след което каза:
— Алгон, дано да си знаел на какво си ме учил. — Пристъпи кротко до буйния жребец, стараейки се мълчаливо да му внуши, че трябва да се подчини. Когато жребецът сви уши и изцвили към него, Пъг му подвикна кратко: — Стой!
Ушите на коня щръкнаха при командата и животното като че ли се напрегна да реши дали да я изпълни. Пъг знаеше, че разчетът на времето е решаващ, и продължи да го приближава с постоянен ритъм. Конят го изгледа как пристъпва към него и Пъг отново подвикна: