— Древното вълшебство все още е могъщо — възкликна кралидата. — По сила и смелост Томас няма равен. Той е приел вълшебството неволно и навярно в това е различието. Древното вълшебство превърна моредел в Братство на Тъмната пътека, защото те подириха силата му, тласкани от тъмни пориви. Докато Томас беше момче с добро и благородно сърце, с непокварена от злото душа. Има надежда той да отрасте, удържайки тъмната страна на вълшебството.
Долган се почеса по главата.
— Хм. Тежък риск. Признавам, че се тревожех за момчето, но не се бях замислял за цялата картина. Е, вие сигурно знаете по-добре какво да се прави, но дано да не съжалим, че му позволих да вземе ризницата.
Кралицата се надигна от трона си.
— И аз се надявам да не съжаляваме за това, Долган. Тук в Елвандар древното вълшебство е смекчено. Може би това е знак, че сме избрали вярната посока — да смекчим промяната в Томас, вместо да й се противопоставяме.
Долган отвърна с учтив поклон.
— Смирен съм пред мъдростта ви. И се моля да се окажете права.
Кралицата им пожела лека нощ и излезе. Калин каза:
— Аз също се моля дано майка ми да говори с мъдростта на кралицата, а не водена от други чувства.
— Не те разбирам, принце.
— О, не ми се прави на глупак, Долган. Твоята мъдрост е всеизвестна и всички я ценят. Разбираш не по-зле от мен. Между майка ми и Томас избуява нещо.
Долган въздъхна и прохладният вятър отнесе дима от лулата му.
— Да. Забелязах го. Един-два пъти само, но и това е достатъчно.
— Тя гледа Томас така, както гледаше някога баща ми, макар да не го признава дори пред себе си.
— А и у Томас се таи нещо — отвърна джуджето и погледна изпитателно принца на елфите. — Макар да не е нежността, която изпитва вашата владетелка. Е, все пак той се старае да сдържа чувствата си.
— Грижи се за приятеля си, Долган. Ако той настои с претенцията си към кралицата, ще стане лошо.
— Толкова ли го мразиш?
Калин го изгледа замислено.
— Не, Долган. Не мразя Томас. Боя се от него. Това е достатъчно. — Принцът помълча малко и добави: — Никога вече няма да коленичим пред друг господар. Не и ние, народът на Елвандар. Ако надеждите на майка ми за превъплъщението в Томас се окажат погрешни, един ден ще трябва да преосмисляме всичко.
Долган угрижено поклати глава.
— Това би било много тъжен ден.
— Така е, Долган. — Калин излезе и остави джуджето само. Долган се загледа в приказното сияние на Елвандар и се замоли наум дано надеждите на елфската кралица да се сбъднат.
Над равнините бушуваха ветрове. Ашен-Шугар бе яхнал могъщите рамене на Шуруга. Мислите на великия златен дракон стигнаха до ума на господаря му. „На лов ли сме?“ В ума на дракона се долавяше глад за плячка.
— Не. Чакаме.
Владетелят на Орлови предели чакаше, загледан в несекващия поток на стенещите в неистово усилие моредел, изливащ се към растящия град. Стотици и стотици мъкнеха огромни каменни блокове, извлечени от кариерите, отдалечени на половин свят оттук, влачеха ги към строящия се сред равнините град. Мнозина бяха измрели и още повече щяха да измрат, но не това бе важното. „Нима?“ Ашен-Шугар се разтревожи от тази нова и странна мисъл.
Някъде отгоре прокънтя гръмогласен рев и друг велик дракон започна да се спуска на спирала — могъщо тъмно чудовище, изревало предизвикателството си. Шуруга надигна глава и отговорът му изтътна като ек на гръмотевица: „Ще се бием ли?“
— Не.
Ашен-Шугар усети недоволството в ума на звяра, но го пренебрегна. Изгледа как другият дракон се спусна и плавно кацна недалече от Шуруга — мощните му криле се прибраха на гърба му, черните му люспи отразиха смътните лъчи на слънцето като лъскав абанос. Ездачът на дракона вдигна ръка за поздрав.
Ашен-Шугар отвърна на поздрава и другият дракон предпазливо се приближи. Шуруга изсъска и Ашен-Шугар небрежно го удари с юмрук. Шуруга се отпусна и замълча.
— Да не би Владетелят на Орлови предели най-сетне да се е решил да се присъедини към нас? — попита новодошлият, Дракен-Корин, Владетелят на тигрите. Черно-оранжевата му броня засия, докато слизаше от гърба на дракона.
От учтивост Ашен-Шугар също слезе. Десницата му обаче така и не се отдръпна от бялата дръжка на златния меч, защото макар времената да се меняха, доверието бе добродетел, непозната за валхеру. Преди време сигурно щяха да се сразят, ала сега потребността от сведения бе по-наложителна от обичайната вражда. Така че Ашен-Шугар отвърна: