Очите му зададоха въпрос и той продължи:
— В това тъмно бъдеще не мога да прозра, владетелко. Мога само да предполагам. Ако в неговата мощ надделее тъмната страна, той ще се превърне в ужасна сила, която ще трябва да бъде унищожена на всяка цена. Онези, които виждат обладаващата го в битката лудост, виждат едва сянка на същинския мрак, надигащ се в него. Дори да настъпи равновесие и човешката природа на Томас да оцелее, ако ти въпреки това го прогониш, може да надделее човешката склонност към гняв, болка и омраза. Питам те: ако Томас бъде прогонен и един ден вдигне знамето на дракона на север, какво ще стане?
— Тогава моредел ще се съберат! — уплашено каза кралицата.
— Точно така, владетелко. И не като досадни шайки разбойници, а в единна чет. Двадесет хиляди Тъмни братя и с тях сто хиляди таласъма, и още пълчища човеци, чийто мрачен нрав би потърсил изгода в дивашките опустошения, които ще последват. Могъща армия под стоманената ръкавица на един роден воин, на пълководец, когото дори твоят народ следва, без да пита.
— Съветваш ме да го задържа тук?
— Мога само да посоча възможностите. Ти трябва да решиш.
Кралицата на елфите отметна глава — златисточервените й кичури се разпиляха — и огледа Елвандар. Бледорозови лъчи пронизаха короните на дърветата откъм изток и мятаха тъмносини сенки. Птиците пееха утринните си песни. Тя се обърна към Макрос, за да му благодари за съвета, и видя, че си е отишъл.
Цураните настъпиха точно както бе предрекъл Макрос. Чо-джа щурмуваха през реката след първите две човешки вълни по фланговете. Томас бе разположил малки отреди стрелци, които да отбият атаките, с по няколко щитоносци, които отстъпваха и обстрелваха настъпващата армия, давайки вид, че оказват съпротива.
Самият Томас стоеше в челото на събраната войска на Елвандар и на джуджетата на Сивите кули, едва хиляда и петстотин бойци, подредени срещу шестте хиляди нашественици с техните магьосници. Изчакваха мълчаливо. С приближаването на врага откъм дърветата започнаха да се чуват бойните викове на цураните, смесени с писъците на онези, които падаха пронизани от елфските стрели. Томас вдигна очи към кралицата, застанала на тераса над полето на предстоящата битка, редом до чародея.
Изведнъж към тях се затичаха елфи и зад дърветата започнаха да се мяркат първите отблясъци от яркоцветните брони на цураните. Когато стрелковите отделения се прибраха зад живата стена на бойците, Томас вдигна меча си.
— Чакай — чу се вик отгоре и чародеят посочи отсрещния край на просторната поляна, където от дърветата започнаха да се изсипват първите вражески части.
Озовал се лице в лице с чакащата елфска войска, авангардът спря и зачака основните сили. Офицерите им заповядаха да се престроят в редици, защото предстоеше битка, каквато им бе позната, сблъсък на две армии на открито пространство, и предимството беше на тяхна страна.
Чо-джа също се подредиха в стройни редици, подчинявайки се на виковете на командирите. Томас ги загледа смаян, тъй като все още почти не познаваше тези същества и ги смяташе по-скоро за животни, отколкото за разумни съюзници на цураните.
Макрос отново извика:
— Чакай! — И размаха тоягата над главата си, описвайки широки кръгове във въздуха. Над поляната се възцари тишина.
Изведнъж над главата на Томас прелетя бухал и се понесе към бойните редици на цураните. Птицата закръжи за миг над пришълците, после се спусна надолу и удари един войник в лицето. Ноктите й се впиха в очите му и войникът закрещя от болка.
Полетя сокол и повтори атаката на бухала. После от небето се спусна врана. Ято врабци изпърхаха откъм дърветата зад цураните и ги закълваха по лицата и незащитените им с броня ръце. От всички страни на леса полетяха птици и нападнаха нашествениците. Скоро въздухът се изпълни с плясък на криле и всякакви видове обитаващи лесовете птици се спуснаха върху цуранските редици. Хиляди и хиляди, от най-дребното врабче до най-могъщия орел, връхлитаха върху армията на чуждоземните пришълци. Мъжете закрещяха и част от тях напуснаха редиците и побягнаха, като се мъчеха да се предпазят от освирепелите клюнове и нокти, които се опитваха да издерат очите им, да свалят наметалата им и да разкъсат плътта им. Чо-джа заотстъпваха, защото макар козината им да бе неуязвима за кълването и дрането, големите им, искрящи като скъпоценни камъни очи се оказваха лека плячка за пернатите нападатели.