Всеки ден един глас прокънтяваше в главата му и вътрешния му глас трябваше да откликне, докато той самият не спираше безкрайното си занимание. Гласът задаваше прост въпрос и вътрешният му глас трябваше да отговори. Ако отговорът се окажеше погрешен въпросът се повтаряше. Ако последваха няколко погрешни отговора, гласът преставаше да пита и понякога се връщаше, друг път не.
Облеченият в бяло ученик усети познатия натиск в тъканта на мислите си.
„Какво е законът?“ — попита гласът.
„Законът е постройката, засланяща живота ни и придаваща му смисъл“ — отговори той.
„Кое е най-висшето въплъщение на закона?“
„Най-висшето въплъщение на закона е Империята.“
„Какво си ти?“
„Аз съм слуга на Империята.“
Мисловният контакт примигна за миг, после се върна, сякаш другият обмисляше много грижливо следващия си въпрос.
„По кой начин ти е позволено да служиш?“
Въпросът му беше задаван вече няколко пъти и всеки път отговорът му биваше посрещан с глуха вътрешна тишина, подсказваща му, че е отговорил погрешно. Този път той се замисли грижливо, изключвайки всички отговори, които беше давал преди, както и всички ония, които представляваха съчетания или изводи от сбърканите предишни.
Най-сетне отвърна:
„Както смятам за добре.“
От небитието бързо последва вълна на радостен порив, чувство на одобрение. И също толкова бързо последва нов въпрос:
„Къде е отреденото ти място?“
Той се замисли над това, съзнавайки, че очевидният отговор най-вероятно ще се окаже грешен, но въпреки това трябваше да го изпробва. Отговори.
„Мястото ми е тук.“
Умственият контакт прекъсна, както и бе очаквал. Даваше си сметка, че го учат, въпреки че целта на обучението оставаше скрита за ума му. Сега можеше да размишлява над последния въпрос в светлината на предишните си отговори и може би да се добере до верния отговор.
Същата нощ сънува.
Странен мъж в кафява роба, стегната с колан от плетена кожа, вървеше по широк път. Мъжът хвърли поглед през рамо и рече:
— Побързай. Нямаме много време и не можеш да изоставаш.
Той се опита да тръгне по-бързо, но осъзна, че краката му са натежали като олово и ръцете му са завързани на хълбоците. Мъжът в кафявото спря енергичната си походка и каза:
— Е, добре. Тогава едно по едно.
Той се опита да проговори и установи, че устата му не помръдва. Мъжът в кафявото поглади замислено брадата си и рече:
— Размисли над това: ти си зидарят на собствения си затвор.
Той сведе очи и видя босите си крака, стъпили върху черния пьт. Вдигна поглед и съзря отдалечаващия се с бързи стъпки странник в кафявата роба. Опита се да го последва, но отново не можа да помръдне.
Събуди се, плувнал в студена пот.
Отново го бяха попитали къде е отреденото му място и отново отговорът му: „Където съм нужен“ — се оказа незадоволителен. Пратиха го на нова безсмислена задача — да забива пирони в дебела вълнена вата, която ги пропускаше да падат на пода, откъдето той трябваше да ги събира и да ги забива отново.
Размишленията му над последния въпрос бяха прекъснати, когато вратата зад него се отвори и водачът му махна с ръка да го последва. Преминаха през дълги проходи, лъкатушещи нагоре до салона над земята, където щяха да изядат оскъдната си закуска.
Когато влязоха в салона, водачът му зае място до вратата, докато другите наставници в черни халати по същия начин довеждаха младежите в белите дрехи в салона. Беше денят, в който на наставника на младежа се падаше да стои и наблюдава младите в бяло, които заедно с младежа трябваше да се хранят в пълно мълчание. Всеки ден различен мъж в черен халат изпълняваше тази задача.
Младежът започна да се храни. Разсъждаваше върху последния въпрос от тази заран, претегляше всеки възможен отговор, търсейки възможните му недостатъци, и след като ги намереше, го отхвърляше. Изведнъж един отговор дойде неканен в ума му, като внезапно прозрение, и подсъзнанието му предложи решението на въпроса. „Аз съм зидарят на собствения си затвор.“ На няколко пъти преди, когато особено заплетени въпроси спъваха напредъка му, това му се беше случвало и благодарение на него напредваше бързо в обучението си. Той претегли възможните недостатъци и на този отговор и когато се увери, че е верен, стана. Другите го изгледаха с укор, тъй като това бе в нарушение на правилата.