Завой. Игра на ветровете. Всеки носеше намек за далечни и чужди земи. Полъх от юг, със смътния мирис на знойни джунгли, в които роби се трудеха непосилно, за да отвоюват орни земи от залетите с вода тресавища. Източният вятър довя победната песен на дузина воини на конфедерацията на Турил, току-що надвили същия брой имперски воини в гранична схватка. И с нея се сля ехото на умиращ цурански войн, оплакващ родната си стряха. От север полъхна мирис на лед и тропот на копита на хиляди туни, препускащи през замръзналата тундра на юг, към по-топлите земи. Откъм запад — закачливият смях на млада жена на могъщ благородник, изкушаваща донякъде изплашения и донякъде възбуден страж на дома да изменят на съпруга й, заминал на юг да сключи сделка с тусански търговец. От изток — миризми на подправки и гълчава на търговци по пазарищата на далечна Янкора. И пак от юг — мирисът на сол от Кървавото море. Север — и пометени от вятъра ледени поля, никога не познали стъпките на хора, но по които вървяха същества древни и мъдри по начин, непознат за човешкия род, и тьрсещи небесна поличба, която все не идеше. Всеки полъх довяваше нота и тон, цвят и оттенък, вкус и аромат. Самата тъкан на света вееше наоколо му и той я вдишваше с наслада.
Завой. Стъпалата под нозете му закънтяха с пулса на света, заживял собствен живот. Нагоре и нагоре — и през самото му тяло дойде напористият и вековечен пулс на сърцето на планетата. Той хвърли поглед надолу и съзря дълбоките кухини, най-горните изровени от роби, извличащи оскъдните метали, които можеха да се намерят редом с въглищата за топлина и камъните за строежите. Под тях се криеха други кухини, някои естествени, други — останки от забравен град, затрупан с прах и пепел от векове. Тук някога бяха обитавали същества, пред които въображението му беше безсилно. Още по-надълбоко се гмурна взорът му, до недра, запълнени със зной и светлина, в които бушуваха първични сили. Разтопена скала, горяща и сияеща, притискаше здравата си родственица, търсейки изход нагоре, тласкана от безумното естество. И още по-надълбоко, сред свят на чиста стихия, където мълнии енергия пронизваха сърцето на планетата.
Завой — и той излезе на малка площадка на самия връх — невъзможно място за кацане дори на птица. Застана в средата й, преодолявайки шемета, мъчещ се да го отпрати с писък надолу през ръба. Впрегна всяка частица от дарбата и от обучението си, за да остане на място, понеже разбираше, без да му е казано, че ако се провали, ще загине.
Прочисти ума си от страха и се огледа, възхитен от безкрайната празнота. Никога не беше изпитвал толкова истинска откъснатост и самота. Стоеше тук, без никаква преграда между самия себе си и съдбата, която му бе отредена.
Под него се простираше светът, а отгоре — празното небе. Вятърът навяваше усещане за влага и той видя препускащите откъм юг тъмни облаци. Кулата като че ли леко се полюшваше и той несъзнателно пристъпи от крак на крак, за да запази равновесие.
От връхлитащите буреносни облаци засвяткаха мълнии и над главата му се разнесе тътен. Дори само звукът бе достатъчен да го изхвърли и той се принуди да се потопи още по-дълбоко в кладенеца на вътрешната си мощ и да намери там силата да удържи на щурма на бурята.
Ветровете го забрулиха, заблъскаха го към края на площадката. Умът му се завихри и пак се проясни, а тъмната бездна го зовеше, мамеше го да се хвърли в нея и да пропадне. Напрегнал волята си, той отново се отърси от световъртежа и насочи ума си към задачата, която го чакаше.
Един глас извика в ума му:
„Сега е часът на изпитанието! На тази кула трябва да устоиш и ако волята ти поддаде, ще пропаднеш.“
Последва миг мълчание, и ето че гласът извика отново:
„Гледай тясната площадка! И виж, и разбери как беше…“
Чернотата се завихри и го погълна.
Носи се. Безименен и изгубен. Плува, като незнаен плувец, в безкрайното черно и празно море, точица примигващо като светулка съзнание. После една-едничка нота завладява празнотата. Тя вибрира и отеква, беззвучен звук, безсмислен натрапник на сетивата там, където няма сетива.
„Без сетива как има възприятие?“ — пита умът му. Неговият ум!
„Аз съм! — крещи той и философиите на милион мъдреци крещят в почуда. — Щом аз съм, тогава какво аз не съм?“
Отвръща ехо.
„Ти си онова, което си, а не онова, което не си.“
„Незадоволителен отговор.“
„Добре“ — отвръща ехото.
„Какво е тази нота?“ — пита той.