Като тишина след буря, идва светлината.
Той стои на висока и стръмна канара, над широката степ, отделена от морето с тънка пясъчна ивица. Въздухът пред очите му започва да блещука и морето отдолу кипи побесняло. Като в лятна мараня, гледката се размива. Във въздуха се появяват искрящи светлини. После самата тъкан на пространството и времето се раздира сякаш от две гигантски ръце — все по-широк и по-широк зев, през който може да види. Отвъд този процеп във въздуха се разкрива гледка на пълен хаос, бесен танц на енергии, сякаш всички нишки на силата, свързваща вселената, са се разкъсали. Мълнии от енергия, способни да унищожат цели слънца, се взривяват в изблици от цветове, надмогващи способността на човешките очи да ги обхванат и опишат. От недрата на този гигантски разлом се протяга гигантски мост от златиста светлина. По моста се стичат хиляди фигури, бягащи от безумието отвъд разлома към спокойствието на равнината.
Те бързат надолу, някои понесли всичко свое на гърбовете си, други подкарали животни, теглещи коли и шейни, отрупани със скъпите им вещи. Всички напират напред, за да избягат от преследващия ги безименен ужас.
Той се взира в тях и макар много от нещата, които вижда, да са му чужди, все пак съзира и много познато. Мнозина са облечени в прости къси роби и той разбира, че вижда в тях семето на цуранската раса. Лицата им са по-първични, по тях не личи смешението с другите, което ще се получи с времето. Повечето са светлокожи, с кафява или руса коса. В нозете им тичат лаещи псета, тънки и пъргави сиви хрътки.
До тях крачат горди воини със скосени очи и с бронзова кожа. Те са мъже на битката, но неорганизирани във войска, облечени са в роби с всевъзможни цветове и кройки. Всички се спускат от моста, с многобройни рани по телата, но крият ужаса си зад маската на сурова неумолимост. На раменете си носят дълги мечове от тънко кована стомана, много грижливо изработени. Гордите им осанки говорят, че не са сигурни дали е по-добре, че са оцелели след битката. С тях са се смесили и други, съвсем различни на вид хора.
Раса от хора с нисък ръст са понесли мрежи, издаващи ги, че са рибари, макар че край кое море — само те знаят. Косите им са тъмни, кожата — бледожълта, а очите им — изумруденозелени. Мъже, жени и деца, до един са облечени само с прости кожени панталони, а от кръста нагоре са голи.
Зад тях идва народ от високи чернокожи хора с благородна зсанка. Робите им са ушити от скъпи тъкани с деликатни цветове. Много от тях носят диадеми със скъпоценни камъни и златни гривни по ръцете. Всички леят сълзи по родната си земя, която никога повече няма да видят.
Следват ги хора, яхнали зверове с неописуема външност, наподобяващи влечуги, но с перести птичи глави. Лицата на ездачите са скрити зад маски на птици и животни, с ярки краски и с пера. Телата им са покрити само с боя, защото родният им край е знойно място. Като наметало носят голотата си, защото е красива, сякаш всеки от тях е изваян от ръка на изкусен скулптор, и носят оръжия, изсечени от черно стъкло. Жените и децата яздят зад мъжете — те са без маски, със сурови лица, загатващи за суровия свят, от който бягат. Змийските ездачи извръщат животните на изток и се понасят бързо натам. Огромните летящи змии ще измрат по студените планински ридове на изток, но завинаги ще останат в легендите на гордия народ на Турил.
Идат още хиляди, и всички те се спускат по златната рампа, за да стьпят на повърхността на Келеуан. След като стигнат до равнината, някои от тях се отдалечават по пътя си към други части на планетата, но мнозина остават да гледат пришествието на още и още човешки множества по невероятния мост през вселената. Тече времето, нощ следва леня и сетне отстъпва на новия ден, а човешките орди продължават неспирно да прииждат, бягайки от безумния гняв на хаоса.
С тях идват и двадесет същества на силата, и те побегнали от пълната вселенска разруха. Човешките множества, струпали се в подножието на приказния мост, не могат да ги забележат, но той ги вижда. Знае, че те ще станат двадесетте бога на Келеуан, десетте Висши и десетте Низши божества. Те политат нагоре, за да отнемат нишките на силата от древните, изнемощели вече същества, държали доскоро съдбините на този свят. Няма борба, докато новите богове заемат местата им, понеже старите същества на силата знаят, че за този свят иде нов ред.
След безкрайни дни на съзерцание той вижда, че човешкият поток изтънява. Стотици мъже и жени теглят огромни плавателни съдове, съградени от някакъв метал, блестящи на слънцето, тътрещи се на колелета, изработени от черна материя. Те стигат до равнината, съзират океана отвъд тясната пясъчна ивица, надават викове и започват да теглят корабите си към водата, после се качват на тях. Петдесет съда потеглят, изпънали платна, през океана, на юг, към земята, която ще се превърне по-късно в Цубар — Изгубената земя.