Последната група е съставена от хиляди мъже в роби с различни кройки и цветове. Той знае, че това са жреците и чародеите на стотиците народи. Те стоят вкупом и удържат бушуващото отвън безумие. Мнозина от тези мъже падат пред очите му, животът им изгасва като догоряла свещ. По уречен знак мнозина от тях, но не повече от един на сто, се затичват надолу. Всички носят в ръцете си томове книги, свитъци и скрижали, пълни с познание. Когато стигат до основата на моста, всички те се извръщат, за да бъдат свидетели на развръзката на драмата.
Останалите горе са се втренчили в онова, което задържат. После надават вик и изричат могъщо заклинание, съдържащо огромна магическа сила. Избягалите долу подхващат като ехо виковете им и всички, които могат да ги чуят, се свиват трепетно при този звук. Мостът започва да се стапя отдолу нагоре. Вълна на ужас и омраза се излива през прорива и все още стоящите горе падат, премазани от неудържимия й напор. Мостът и разломът над него изчезват и силен лъх на ярост помита мнозина от стоящите долу из равнината и ги събаря като вихър.
Още известно време спасилите се от безименния ужас стоят неми. После бавно започват да се разпръсват. Отделни човешки множества се отделят от общата маса и тръгват в различни посоки. Той знае, че в идните години потомците на тези жалки останки от бегълците ще завладеят този свят, защото те са семената на народите, които ще поселят Келеуан.
Знае, че е видял началото на народи и държави и края на тяхното бягство от Врага, от неназовимия ужас, унищожил домовете на човешките раси и пръснал ги към други вселени.
Отново го загръща наметалото на времето, носещо мрак.
Последвано от светлина.
Сред равнината, която преди беше гола, сега се издига велик град. Бели кули се възвисяват към небесата. Обитателите му са работливи и градът е в небивал възход. По суша към града се точат безкрайни върволици от търговски кервани, а през морето до пристаните му достигат големи кораби. Годините се нижат бързо и носят война и глад, мир и изобилие.
Един ден в залива хвърля котва разнебитен кораб. Наскоро е приключила голяма битка и този кораб е един от малкото оцелели. Онези отвъд морската шир скоро ще дойдат и Градът на равнината ще падне, ако не се появи някаква помощ. На север, към градовете по голямата река са пратени вестоносци, защото падне ли белият град, нищо няма да попречи на нашествениците да ударят и на север. Бързоходците се връщат и носят вести. Армиите на другите градове ще се притекат. Той гледа как се събират, за да посрещнат нашествениците край морето. Завоевателите са отблъснати, но цената е огромна, защото битката бушува дванадесет дни безспир. Сто хиляди мъже загиват и пясъкът с месеци остава кървавочервен. Изгарят хиляда кораба и небето е изпълнено с черен дим и се сипе с дни над сушата и покрива земята на мили околовръст. Белият град се превръща в Сивия град. От този ден морето е назовано Кърваво, а огромният залив — Залива на битката. Но след тази битка се създава съюз и са посети семената на Великата империя, прострялата се в по-късни времена по цялата планета империя Цурануани.
Като спускаща се тишина идва тъмнината.
И като звук на рог се връща светлината.
Той е на върха на храм, сред самото сърце на централния град на Империята. Отдолу стои многохилядно човешко множество. Рамо до рамо, изпълват улиците и пеят, вдигнали нагоре ръце, и предават от ръка на ръка големи дървени платформи над главите си. На платформите стоят благородниците на Империята, Владетелите на Петте велики дома. На последната платформа, най-голямата от всички, е поставен трон, изработен от най-редките метали на този беден на руди свят. А на трона седи малко момче. Когато платформата стига до Великия площад на двадесетте Висши и Низши богове, я поставят на земята и тронът е отнесен на гърбовете на множеството нагоре по стълбището на най-големия храм.
Тронът е поставен с лице към югоизток — откъдето изначално са дошли народите. От недрата на храма излизат дузина облечени в черно жрици и редом с тях — още толкова облечени в пурпур жреци. Жриците на Сиби, богинята на смъртта, посочват един или друг сред градската тълпа и облечените в червено жреци на Убиващия бог ги хващат. Сграбчват безредно мъже, жени и деца. Повличат ги до горната площадка на храма, където очакващите ги жреци на Червения бог изтръгват сърцата им от телата пред мълчаливите погледи на жреците и жриците на другите осемнадесет богове. След като са принесени стотици човешки жертви и стъпалата на храма са окъпани в кръв, главната жрица на богинята на смъртта решава, че божествата са задоволени. На ръката на момченцето поставят златен пръстен, а на челото му сребърна диадема и го провъзгласяват за Светлината небесна, Минджочка, единадесети поред император. Момченцето си играе с дървена кукла, дадена му в началото на деня, защото ще се отегчи бързо, докато безбройната човешка чет приижда да потопи ръце в кръвта на своите сънародници, за която вярват, че носи добра съдба.