И наистина действат, припявайки последната част от великото тайнство. Светът сякаш за миг застива на място, глухо отекват само последните тонове на заклинанието. Този ек бавно започва да се усилва, набира резонанс, пресъздава нови хармонии, нови надтонове, придобива своя собствена същност. Скоро става толкова силен, че може да оглуши стоящите по кулите. Застаналите в подножията на храмовете хора са онемели от почуда и се взират в небето, където започва да се оформя ярко съцветие. Блясват раздрани мълнии енергия и светлината от двете слънца за миг се замъглява от ослепителна гледка, от която мнозина очевидци ще останат незрящи до края на дните си. Той самият не е пострадал нито от звука, нито от светлината, сякаш някой незнаен покровител се е погрижил да го предпази от въздействието им. Небето се раздира в огромен прорив, разлом, през който преди векове се бе появил златният мост. Той съзерцава всичко това без емоции; най-силното усещане, което изпитва, е някаква безпристрастна възхита. Зевът в небесата се разраства между Странстващата и Келеуан и започва да се отдалечава от планетата по посока на звездата.
Но се случва и още нещо. От ядрото на разцепа, по-свирепо, отколкото по времето на златния мост, изригва неописуем па мащабите си гняв на космически енергии. Хаотичната гледка е съпътствана от смазваща вълна на омраза. Врагът, злокобната сила, прогонила народите на Келеуан, все още обитава отвъдната вселена и не е забравил спасилите се от него преди векове. Не може да мине през разлома, тъй като му е нужно повече време, за да се придвижи между двете вселени, отколкото е животът на разлома, но се протяга, закривява го и го отпраща настрана от Странстващата. Процепът се разширява и онези долу осъзнават, че всеки миг ще погълне Келеуан и ще върна планетата във властта на Врага.
Наблюдателят гледа безстрастно, защото, за разлика от околните, знае, че това не е краят на света. Разломът връхлита към планетата… и един магьосник излиза напред.
За наблюдателя той изглежда някак познат. Мъжът, за разлика от останалите, е облечен в кафяв халат, притегнат с колан от плетени кожени каишки, и в десницата си държи дървена тояга. Той вдига тоягата над главата си и запява. Процепът изменя контурите си и от гмеж от неописуеми цветове става мастиленочерен… връхлитайки върху планетата.
В миг небесата избухват, след което всичко наоколо потъва в непрогледен мрак. Когато тъмнината се вдига, старото слънце на Келеуан се спуска зад хоризонта.
Маговете, които не са издъхнали или обзети от лудост, се взират ужасени нагоре. Над тях небесата са празни, без нито една звезда.
А мъжът се обръща към него и промълвява:
— Не забравяй: нещата не винаги са такива, каквито изглеждат, че са.
Чернота…
… възвестява отново хода на времето. Той се намира в залите на Конгрегацията. Тук непрестанно идат магьосници — използвайки шарките на пода, като пътеводители. Всеки помни шарката си и пожелава да се появи тук. Пристига послание от императора. Той моли Конгрегацията да реши проблема и обещава каквото те поискат.
Наблюдателят се придвижва поколения напред и вижда маговете отново по кулите. Сега вместо да следят нашествието на Странстващата, те се взират в едно беззвездно небе. Пеят ново заклинание — и то е подготвяно много години. Когато свършват, земната твърд се разтърсва от мощни енергии и изведнъж на небосвода лумват безброй звезди, и Келеуан се оказва отново на обичайното си място.
— Нещата не винаги са такива, каквито изглеждат — изрича гласът.
Императорът изпраща заповед цялата Конгрегация веднага да се яви в Свещения град и маговете тръгват към Кентосани. Наблюдателят ги следва. Отвеждат ги във вътрешната зала на Императорския палат — нещо нечувано в историята на Империята.
От седемте хиляди магове, събрали се преди столетие да изтласкат Странстващата, са оцелели едва двеста. Сега броят им е малко увеличен, но на призива на Императора са се отзовали едва една двадесета от чародеите, изстъпили се тогава по върховете на кулите срещу Странстващата. Те се приближават и застават пред Тукамако, четиридесетия поред император, наследник на Судкаханчоза и Светлина небесна. Императорът пита дали Конгрегацията приема обет да стои вечно на стража над Империята, защитавайки я до края на времето. Маговете обсъждат и приемат. Тогава императорът става от трона си и се покланя ничком пред Конгрегацията — нещо също нечувано. Изправя гръб и все още на колене пред тях, разперва широко ръце и обявява, че от този ден магьосниците са Великите, свободни от всякакви задължения, освен от обета, който току-що са приели. Те са извън закона и никой не може да властва над тях, в това число и Властелинът на войната, който стои до него навъсен. Каквото пожелаят, могат да го поискат, защото техните думи ще са закон.