И маговете се усмихват разбиращо.
Тъмнина…
…и времето отминава.
Наблюдателят стои пред трона на Властелина на войната. Пред Властелина на войната е застанало пратеничество на маговете. Представят му доказателства за това, което са постигнали. Отворен е процеп, защитен от досега на Врага, и е открита друга планета. Тя е непригодна за живот — но е открита втора — богат и зрял свят. Показват му несметно съкровище — всевъзможни предмети от метали, въргалящи се по повърхността на този свят. Наблюдаващият се усмихва на себе си при възбудата на Властелина на войната при зида на разнебитена броня, на ръждясал меч и на шепа криви пирони. За да му докажат, че това е чужд свят, му поднасят и едно странно, но красиво цвете. Властелинът на войната го помирисва и остава доволен от аромата му. Наблюдателят кимва, защото той също познава уханието на мидкемийската роза.
А черното крило на отминаващото време го засланя отново.
Озова се отново върху площадката. Бурята бушуваше около него с цялата си сила. Бе успял да се удържи на площадката единствено с помощта на несъзнателната си воля, докато съзнанието му беше заето с разгръщането на историята на Келеуан. Едва сега разбра естеството на изпитанието — докато му е било внушавано истинското му място в това общество, е бил изпитан от суровата стихия на природата.
Отново се огледа и раздираното от бурята езеро и плътно затворените прозорци на кулите му се сториха някак съвсем на място. Постара се да задържи този образ в ума си, сякаш за да се увери, че ще запомни завинаги мига, в който се е събудил окончателно като Велик, защото нямаше вече прегради за паметта му, нито ги имаше чувствата. Той възликува в силата си: нямаше го вече Пъг, момчето от Крудий, сега бе чародей със сила, пред която въображението на предишния му учител Кълган щеше да е нищожно. И никога повече нямаше тези два свята, Мидкемия и Келеуан, да изглеждат за него същите.
Със силата на волята си той се спусна до покрива, понасяйки се леко през бушуващия вятър. Вратата се отвори в очакване на идването му. Той пристъпи през нея и я затвори. Шимоне го очакваше е усмивка на лицето. Тръгнаха по дългите коридори на стържещата в небесата сграда-град на Конгрегацията, а небесата отвън се взривяваха от тътена на гръмотевиците, възвестявайки завръщането му.
Хочопепа седеше на пъстрия си килим и очакваше пристигането на своя гост. Изгаряше от нетърпение да претегли духа на най-новия член на Конгрегацията, дошъл в имението му облечен в черния халат предния ден.
Прокънтя звънец, известяващ пристигането на госта. Хочопепа стана, прекоси богато обзаведените покои и дръпна плъзгащата се врата.
— Добре дошъл, Миламбер. Доволен съм, че счете за нужно да приемеш поканата ми.
— За мен е чест — отговори кратко Миламбер, влезе и огледа стаята. От всички покои в сградата на Конгрегацията, които бе виждал, тези му се сториха най-богати. Гоблените по стените бяха от скъпи платове, извезани с фини нишки, а по рафтовете се виждаха ценни предмети от редките за този свят метали.
Миламбер огледа също толкова изпитателно и домакина си. Дебелият плешив маг посочи на Миламбер възглавницата, на която да се разположи пред ниска масичка, и напълни две чашки с чоча. Пухкавите му ръце се движеха със сдържана лекота, точно и ефикасно. Тъмните му, почти черни очи блестяха под гъстите вежди, придаващи известна изразителност на иначе безстрастното му лице. Беше най-дебелият магьосник, когото Миламбер бе виждал — повечето мъже, носещи черните халати, обикновено бяха слаби и с аскетична външност. Миламбер имаше чувството, че това се търси съзнателно — сякаш човек, отдаден твърде много на удоволствията на плътта, не би могъл да се грижи за неща, свързани със съкровената мисъл и духовността.
След първата глътка чоча Хочопепа каза: