— Значи получаваме свобода да действаме както намерим за добре, стига да действаме за благото на Империята.
Хочопепа кимна.
— При това няма значение какво точно правим, нито дори ако се скарат двама магове заради едно или друго действие, стига и двамата да го правят за благото на Империята според собствените си виждания.
— Странен закон, поне според „варварските“ ми представи.
— Не е закон, а традиция. На този свят, варварски ми приятелю, традицията и обичаят са точно толкова силно ограничение, колкото и законът. Законите се променят, но традицията устоява.
— Мисля, че се досещам какъв е проблемът ти, цивилизовани ми приятелю. Не си сигурен дали ще действам за благото на Империята, след като съм от друг свят.
Хочопепа кимна.
— Ако бяхме убедени, че си способен да навредиш на Империята, отдавна щеше да си мъртъв. Но не сме напълно сигурни, макар да сме склонни да вярваме, че не си способен да извършиш такова нещо.
За пръв път на Миламбер не му стана съвсем ясно какво чува.
— Смятах, че разполагате с начини да въздействате на учениците си така, че лоялността към Империята да се превърне в основното им задължение.
— Обикновено — да. Но в твоя случай сме изправени пред проблеми, които са нови за нас. Доколкото можем да преценим, ти си се посветил искрено на основната кауза на братството на чародеите, ордена на Империята. Обикновено сме сигурни. Просто четем съзнанието на ученика. При теб обаче не можахме. Налагаше се да разчитаме на опиати на истината, на дълги разпити и на упражнения в тренировките, предназначени да разкрият всякаква налична двойственост.
— Защо?
— Тъкмо това не можем да разберем. Заклинанията, прикриващи истинските помисли, са известни. Не е това. Но сякаш умът ти притежава някакво свойство, на каквото досега не сме се натъквали. Навярно става дума за някаква естествена заложба, която за нас е неизвестна, но е нещо обичайно за вашия свят; или пък е резултат от обучението ти в ръцете на твоя учител от Низшия път, което те предпазва от нашето изкуство за разчитане на мислите. Така или иначе, можеш да си сигурен, че това предизвика доста смут из коридорите. На няколко пъти по време на обучението ти се поставяше вьпросът дали да продължиш и всеки път невъзможността да разчетем мислите ти се изтъкваше като причина да бъдеш ликвидиран. И всеки път мнозинството държеше да бъдеш запазен и да продължиш. Като цяло, ти представляваш едно възможно богатство за ново познание и като такова си заслужаваш да рискуваме въпреки съмненията — за да сме сигурни, че няма да загубим такава ценна добавка към нашата съкровищница от таланти, разбира се.
— Разбира се — отвърна сухо Миламбер.
— Вчера въпросът дали да продължиш се оказа критичен. Когато настъпи моментът за окончателното ти приемане в Конгрегацията, въпросът се постави на гласуване и се реши с равен резултат. Имаше един въздържал се — моя милост. Докато остана необвързан с едната или другата страна, въпросът за оцеляването ти няма да предизвиква сътресения. И ти ще бъдеш свободен да действаш като пълноправен член на Конгрегацията, докато аз не променя своя глас за твоя избор или против. Традицията не ни позволява промяна на гласа, след като веднъж е даден, освен ако си се въздържал. И тъй като никой от отсъствалите по време на гласуването не може да добави своя глас по-късно, аз съм единственият, който може да развърже този възел. Така че резултатът от гласуването, колкото и дълго да се отлага, зависи от мен.
Миламбер изгледа дълго и втренчено стария маг.
— Разбирам.
Хочопепа бавно поклати глава.
— Не съм сигурен, че разбираш. За да се изразя по-просто, въпросът в момента е какво да правя аз с теб? Без да съм го искал, оказва се, че сега животът ти е в мои ръце. Това, което трябва да реша всъщност, е дали да бъдеш или да не бъдеш убит. Тъкмо затова пожелах да се срещна с теб, за да разбера дали не съм сбъркал в преценката си.
Изведнъж Миламбер отметна глава и се разсмя — дълго и искрено. Чак сълзи потекоха по бузите му. Когато спря да се смее, Хочопепа каза:
— Не схванах хумора.
Миламбер вдигна ръка в успокоителен жест.
— Не исках да те обидя, цивилизовани ми приятелю. Но съм убеден, че би трябвало да разбереш колко е смешно. Бях роб и животът ми зависеше от приумиците на други. И сега, въпреки цялото си обучение и напредване в сана си, разбирам, че положението ми не се е променило. — Замълча за миг и се усмихна приятелски. — Все пак бих предпочел животът ми да е в твоите ръце, отколкото в тези на бившия ми надзирател. Тъкмо затова ми се стори толкова смешно.