— Краят на щорма! — изрева нечий глас отгоре.
— Къде е? — викна Амос.
— Дясно на борд!
— Върти! — изрева Амос и кормчията натисна руля с всичка сила. Арута напрегна взора си срещу щипещите водни пръски и забеляза бледото сияние, която сякаш изведнъж изплува недалеч пред носа. После започна да нараства, докато корабът се измъкваше през изтъняващата граница на бурята. Сякаш излизаха от тъмна стая и от пълен мрак пристъпиха на светлина. Небесата над главите им сякаш се разтвориха и те видяха посивялото небе. Вълните все още бяха високи, но Арута усети, че щормът най-после затихва. Озърна се през рамо и видя черната му маса, оставаща зад тях.
Лека-полека вълните намаляха и след бушуващия тътен на бурята морето сякаш изведнъж притихна. Небето бързо изсветля и Амос каза:
— Че то било утро. Загубил съм представа за времето. Мислех, че още е нощ.
Арута се загледа към отстъпващия щорм. Видя ясно очертанията му — разпенена черна маса на фона на сивото небе горе. Сивотата скоро премина в тъмносиньо, после в бледосинкаво, и утринното слънце проби с лъчите си черното петно на бурята. Близо час Арута остана на място, възхитен от зрелището, докато Амос възлагаше задачи на екипажа, отпращаше нощната вахта долу за отдих и дневната — горе по реите.
Щормът се завихри на изток, оставяйки зад себе си разпенено море. Времето сякаш замря и Арута се взираше онемял пред сцената на хоризонта. Част от петното на бурята сякаш се бе спряло прел два далечни пръста суша, вдадени навътре. Огромни водни маси се стичаха на въртоп към устието на далечния пролив. Сякаш гигантска камара черни, кипнали облаци беше заседнала в тази зона, приклещена от свръхестествени сили.
— Тъмните проливи — промълви Амос Траск до рамото му.
— Кога ще минем през тях? — попита тихо Арута.
— Сега — отвърна Амос, обърна се и извика: — Дневната смяна, горе! Следобедната — в готовност! Кормчия, курс право на изток!
По такелажа се закатериха мъже, други наизлязоха на палубата, още сънени и неотдъхнали след няколкото часа дрямка след последната вахта. Арута придърпа качулката на наметалото си п усети леденото жило на вятъра по влажното си чело. Амос го стисна под мишницата и каза:
— Можехме да чакаме седмици и да не дочакаме отново попътен вятър. Този щорм донякъде е добре дошъл, поне ще ни даде дръзко начало.
Поеха през проливите и Арута зяпна онемял. Прищевките на времето и морските течения бяха създали условия, задържащи проливите загърнати в сумрака на водна плащаница през цялата зима. При хубаво време проливите бяха трудни за преминаване, защото макар да изглеждаха широки в повечето си участъци, на много места под водата се криеха опасни скали. При лошо време повечето капитани ги смятаха за невъзможни за преминаване. Водни пелени или зимни вихрушки, довявани от най-южните зъбери на Сивите кули, връхлитаха да се стоварят върху тях, напорът на вятъра ги издухваше назад и те връхлитаха отново. Водни течения изведнъж избиваха на повърхността и се завихряха в бесни въртопи. Разкъсани мълнии деряха чернотата, последвани от оглушителния тътен, надмогващ воя на бясно блъскащите се ветрове.
— Морето се вдига! — ревна Амос. — Това е добре. Ще имаме повече място да се промушим между скалите и или ще преминем, или скоро ще станем на трески. Ако вятърът се задържи, до края на деня ще преминем.
— А ако се промени?
— Това по-добре не го помисляй!
Понесоха се стремглаво напред, щурмувайки граничната линия на пенещия се сред пролива вихър. Корабът потръпна, сякаш не искаше отново да се озове пред лицето на морския бяс, а после започна да се издига и да се спуска стремглаво с носа напред. Амос подбираше пътя, отбягвайки внезапните напори на вятъра и поддържайки курс в западния край на бушуващия щорм.
Светлината изведнъж се скри. Корабът се оказа осветен само от танцуващия блясък на няколкото корабни фенера, мятащи раздрани жълти петна в чернилката. Далечният рев на връхлитащите в скалите вълни отекваше от всички страни и объркваше сетивата. Амос изрева на Арута:
— Ще държим по средата на прохода. Ако залитнем на едната или другата страна, или ни отмете назад, ще се нанижем в скалите. — Арута кимна и капитанът зарева команди на екипажа.
Арута се добра до предния парапет на мостика и извика Мартин. Майстор-ловецът му отвърна от главната палуба долу, че е добре, макар и малко подгизнал. Арута стисна здраво перилото, докато корабът се спусна в падината между две вълни и после започна да се издига към поредния гребен. Сякаш безкрайни минути корабът се напъваше нагоре, още и още, после изведнъж вълната замете носа и те отново се понесоха надолу. Перилото се превърна в единствената му опора, единствената връзка със стабилния свят сред студения влажен хаос. Ръцете го заболяха от стискането.