Часове минаха сред кипящия бяс. Амос не преставаше да реве команди на екипажа. От време на време тъмнината се разсичаше от ослепителния блясък на мълния, придаваща ярък контур на всичко и оставяща след себе си зашеметяващи отпечатъци в мрака.
Корабът изведнъж се килна и като че ли се плъзна настрани. Арута залитна и усети, че губи опора под нозете си. Задържа се със сетни сили за перилото, а ушите му оглушаха от чудовищното стържене. Корабът се изправи и надигайки се, Арута видя на мигащата светлина на фенерите как кормилният лост играе бясно напред-назад, а кърмчията се е проснал на палубата с лице, потъмняло от кръв, бликаща от отворената му широко уста. Амос отчаяно се мъчеше да се изправи и да се добере до бясно мятащия се лост. С риск да си счупи ребрата, докато го сграбчваше, той увисна отчаяно с цялата си тежест в усилието си да удържи кораба под контрол.
С препъване Арута се добра до кормилото и го затисна с тежестта си. Откъм десния борд се чу дълго, разкъсващо слуха стържене и корпусът потръпна.
— Обръщай, корито такова! — изрева Амос и натисна лоста, напрягайки и последните си сили. Арута усети, че мускулите му стенат от болка, докато напъваха сякаш отказващия да се задвижи лост. А после той поддаде — бавно, първо сантиметър, после — още един. Стърженето се усили и ушите на Арута закънтяха.
Изведнъж лостът отново им се измъкна и се завъртя свободно. Арута изгуби равновесие, отхвърча по палубата, плъзна се и се натресе в стената на каютите. Въздухът изригна от дробовете му и Арута зейна да си поеме дъх. Вълната го заля и той захрачи нагълтаната вода. Едва успя да се изправи и със залитане се добра отново до кормилото.
Амос беше пребледнял от усилието, но се облещи, щом го видя и се изсмя налудничаво:
— Помислих, че си изхвърчал през борда.
Арута се опря с цялото си тяло на лоста и двамата го принудиха отново да помръдне. Прокънтя безумният смях на Амос и Арута го попита:
— Какво толкова му е смешното?
— Виж!
Задъхан, Арута се обърна накъдето му сочеше Амос. Успя да различи в мрака грамадите, надвиснали встрани от кораба — като сенки, по-черни и от околния мрак. Амос изрева:
— Разминахме се с Големите южни скали. Дърпай, принце на Крудий! Дърпай, ако искаш пак да видиш суша!
Арута увисна на лоста и стиснали зъби, двамата принудиха тромавия кораб да се отмести от ужасната каменна прегръдка само на няколко крачки от десния борд. Отново усетиха как корпусът потръпна и ново басово стържене се чу отдолу. Амос изпъшка:
— Ако това корито остане с дъно, докато се измъкнем, ще знам, че няма нищо невъзможно.
Стомахът на Арута се стегна на възел от паника, последвана от странно ликуване. Усети неопределимо чувство, почти радост, докато се бореше да задържи кораба в правия курс. Чу странен звук сред възцарилата се какофония и осъзна, че се смее с Амос, високо и безумно, сред бушуващия наоколо бяс. Страхът се бе изпарил. Или щеше да издържи, или — не. Единственото, което можеше да направи, бе да се посвети на една-едничка задача: да задържат кораба да продължи направо, покрай гибелните скали. Всяка фибра от сьществото му се смееше в ужас, в радост, че се е смалил до това най-ниско ниво на съществуване, до това първично битие, сведено до стръвта да оцелееш. Нищо вече не съществуваше освен необходимостта да направи само това, от което зависеше всичко. Сетивата му добиха други измерения. Секунди, минути, часове изгубиха смисъла си. Напъваше с Амос да удържат кораба под контрол, но сетивата му регистрираха всичко наоколо с кристална яснота. Можеше да усети грапавината на дървото под влажната кожа на ръкавиците. Чорапите му се бяха набръчкали между пръстите в подгизналите му ботуши. Вятърът миришеше на сол и катран, на мокра вълна и прогизнало от дъжда платнище. Всеки стон на рея, всяко скриптене на въже под напора на вятъра и всеки вик на мъжете горе се чуваше ясно. По лицето си усещаше вятъра и ледения досег на топящ се сняг и морски пръски. Смееше се. Никога не беше изпитвал такава близост със смъртта и никога не се беше чувствал толкова жив. С мускули, стегнати на възли, вкопчен в смъртна борба със сили първични и страховити.
Чуваше командите на Амос, вплитащи като в съвършен оркестър усилията на всеки мъж от екипажа. Корабът играеше в ръцете на капитана като струните на лютня под пръстите на майстор музикант. Той усещаше всяко потръпване и звук и ги впрягаше в хармонията на движението, тласкащо „Вятъра на зората“ през побеснялото море. Екипажът изпълняваше всяка заповед мигновено, рискувайки живота си по измамния такелаж, знаейки, че спасителният им изход зависи единствено от неговите умения.