Мартин изрече съвсем равнодушно:
— С живота ти е свършено, ако споменеш само една думичка за това, пред когото и да било.
Амос се облегна на перилото.
— Не съм човек, който ще се уплаши от такива закани, Мартин.
— Въпрос на чест.
Амос скръсти ръце на гърди.
— Лорд Боррик не е единственият благородник, станал баща на незаконен син, нито ще е последният. На много от тях са давани служби и ранг. С какво толкова е застрашена честта на херцога на Крудий?
Мартин стисна силно перилото, вкочанен като статуя в нощта. Думите му дойдоха сякаш някъде отдалече.
— Не неговата чест, капитане. Моята. — Извърна се към Амос и в нощта очите му заблестяха с жива, вътрешна светлина, отразила светлика на фенера, окачен зад моряка. — Херцогът знае за раждането ми и по свои съображения предпочете да ме доведат в Крудий още като малко момче. Сигурен съм, че е било казано на отец Тъли, защото той е най-довереното лице на херцога, и вероятно също така на Кълган. Но никой от тях не подозира, че знам. Смятат, че нямам представа за произхода си.
Амос поглади брадата си.
— Завързан проблем, Мартин. Тайни, скрити в други тайни, и прочие. Е добре, имаш думата ми — от приятелски чувства, не заради заплахата — че няма да го кажа на никого, освен с твое позволение. Въпреки че ако не греша за Арута, той много скоро ще го разбере.
— Това само аз трябва да реша, Амос, и никой друг. Някой ден може би ще му го кажа, а може би не.
Амос се отдели от перилото.
— Още много неща трябва да свърша, преди да се прибера долу, Мартин, но ще ти кажа следното. Самотна пътека си избрал. Не ти завиждам за пътуването ти по нея. Лека нощ.
— Лека нощ. — След като Амос слезе, Мартин се загледа отново в познатите звезди по небосвода. Всичките му спътници в самотните му пътешествия през хълмовете на Крудий се взираха надолу към него. Съзвездията сияеха в нощта — Зверолов и Хрътка, Дракон и Кит, и Петте рубина. А после впери очи надолу в черната морска шир, потънал в мисли, за които някога си бе въобразил, че ги е заровил завинаги.
— Земя! — извика наблюдателят от мачтата.
— Накъде? — отвърна Амос.
— Право напред, капитане.
Арута, Мартин и Амос напуснаха квартердека и бързо закрачиха към носа. Докато стояха в очакване сушата да се появи на хоризонта, Амос каза:
— Усещате ли треперенето всеки път, когато пресечем вълната? От кила ще да е, ако изобщо имам представа от корабна направа, а аз имам. Ще трябва да го оставим на док за здрав ремонт, като пристигнем в Крондор.
Арута се загледа в тънката ивица земя, която започна да расте на светлината на следобедното слънце. Макар да не беше съвсем безоблачен, денят бе сравнително спокоен.
— Мисля, че ще имаме време. Бих искал да се върна в Крудий веднага щом Ерланд бъде убеден да рискува, но дори да се съгласи веднага, ще трябва време, докато се съберат хора и кораби.
— Колкото до мен, не държа да преминавам отново Тъмните проливи преди времето да стане малко по-поносимо — обади се Мартин.
— Малодушен човек — отвърна Амос. — Вече го видя трудното. Пътят към Далечния бряг посред зима просто е малко самоубийствен, нищо повече.
Арута стоеше смълчан и загледан в далечния бряг. След по-малко от час вече се различаваха издигащите се към небето кули на Крондор и корабите на котва в залива.
— Е — каза Амос, — ако искате да ви устроят прилично посрещане, май е време да ви вадим знамето и да го вдигаме на мачтата.
— Почакай, Амос — спря го Арута. — Можеш ли да отличиш онзи кораб в устието на залива?
Приближиха се още малко и Амос впери поглед към въпросния кораб.
— Каравела е, проклетията. Само че принцът е почнал да ги строи много по-големи, откакто бях в Крондор последния път. Тримачтова е и е с над тридесет платна, от кливер до бизан. Като я гледам, цяла ламя е. Срещу този звяр не бих тръгнал с по-малко от три квегански галери. Ще ти трябват гребци, щото ония големи балисти отпред и отзад като пуснат, и такелажът ти отива по дяволите.