— Давай! Аз ще му помогна. Бягай!
Арута се поколеба, после хукна към далечната светлина. Беше се задъхал, когато стигна до ъгъла, и едва не се изпързаля, когато се закова на място. Беше излязъл на оживен, ярко осветен булевард. От количките си, украсени с фенери, уличните продавачи предлагаха стоката си на гражданите, наизлезли да се поразходят след вечеря. Времето беше приятно — тази зима сняг май нямаше да завали — и наоколо беше пълно с хора. По вида на сградите, както и по облеклото на хората Арута прецени, че се е озовал в по-заможен квартал.
Той пристъпи на улицата и положи усилие да тръгне с небрежна походка. После спря и се престори, че разглежда стоката на един продавач на дрехи. Неколцина мъже се появиха от пресечката, от която току-що се бе измъкнал. Арута дръпна едно яркочервено наметало и го заметна на раменете си, скривайки главата си под качулката.
— Ей, какво правиш ти бе? — изхриптя мършавият старец пред него.
Арута му отвърна важно и през нос:
— Добри ми човече, нали не очакваш да си купя дреха, без да съм видял дали ми отива?
Разбрал, че пред него стои купувач, старецът стана мазно добронамерен.
— О, не, разбира се, че не, ваша милост. — Огледа Арута в зле скроеното наметало и поклати глава. — Стои ви чудесно, ваша милост, а и цветът му е съвсем като за вас, ако позволите да кажа.
Арута хвърли поглед към преследвачите си. Мъжът, представил се като Радбърн, стоеше на ъгъла със засъхналата кръв по лицето и с подут нос, но все още в състояние да напътства хората си. Арута намести плаща на раменете си и с престорена придирчивост отвърна:
— Така ли смяташ? Не бих искал да се явя в двора като някой скитник.
— О, в двора ли, ваша милост? Ами то, май това е най-подходящото, повярвайте ми. Много елегантен вид ви придава.
— Колко струва?
Арута видя, че хората на Радбърн закрачиха през гъстата тълпа. Някои започнаха да надничат във всяка кръчма и дюкян по пътя си, други се забързаха в различни посоки. От малката улица се изсипаха още и Радбърн им заговори бързо. Разположи неколцина от тях да наблюдават минувачите, после се обърна и поведе останалите обратно.
— Шит е от най-добрия плат, правен в Ран, ваша милост — отвърна продавачът. — Донесен е на висока цена от брега на Кралското море. Не мога да го дам за по-малко от двайсет златни суверена.
Арута пребледня и за миг бе толкова слисан от наглата цена, че за малко да се изтърве.
— Двайсет!? — Един от групата на Радбърн извърна поглед към него и той продължи недоволно: — Добри ми човече, аз искам да си купя плащ, а не да плащам годишната издръжка на внучетата ти. — Човекът на Радбърн се обърна и се стопи сред гъстото множество. — В края на краищата това е едно най-обикновено наметало. Според мен два суверена ще са повече от достатъчни.
Продавачът го изгледа слисан.
— Ваша милост, вие искате да направя подаяние. Не бих и помислил да се разделя с него за сума по-малка от осемнайсет суверена.
Пазариха се още десетина минути и най-накрая Арута си тръгна с плаща за цена от осем суверена и два кралски сребърника отгоре. Цената беше двойно по-висока от тази, която бе готов да плати, но издирвачите не обърнаха внимание на някакъв си човек, пазарящ се с уличен продавач, и това, че избегна вниманието им, струваше сто пъти повече.
Арута закрачи по улицата нащрек за всякакъв признак, че го следят. За съжаление не познаваше добре Крондор и нямаше никаква представа къде се е озовал след бягството. Задържаше се из по-оживените места и се присламчваше към по-големите групи хора, стараейки се да се слее с тях.
Забеляза на ъгъла един мъж, който си даваше вид, че стои бездейно, но явно следеше минаващите. Арута се огледа и зърна една кръчма на отсрещната страна, означена с ярко изрисувана табела с бял гълъб. Прекоси бързо улицата с лице, извърнато настрани от мъжа на ъгъла, и стигна до прага на кръчмата. Когато посегна към бравата, нечия ръка дръпна плаща му и Арута се извъртя с меча, изваден наполовина от ножницата. Пред него стоеше някакъв хлапак, облечен в кърпена дрешка и мъжки панталони, срязани до коленете. Имаше тъмна коса и очи, а лицето му се беше изкривило в хитра усмивка.
— Не там, ваша милост — каза насмешливо хлапакът.
Арута прибра меча в ножницата и влезе в ролята си.
— Разкарай се, момче. Нямам време да се разправям с просяци и сводници, дори да са дребосъци.
Момчето се ухили още по-широко.
— Щом настоявате, но вътре има двама от тях.
Арута заряза носовия тембър.