Тя се усмихна бегло.
— Но все пак се боя за татко и мама.
Арута положи всички усилия да успокои страховете й.
— След като ти си избягала от Крондор, Ги няма да спечели нищо, ако навреди на родителите ти. Все още може да се опитва насила да накара баща ти да се съгласи на женитбата, но точно сега Ерланд не би могъл да го направи. След като теб те няма, годежът ще бъде празна дума. Преди всичко това да е свършило, ще си разчистим сметките със скъпия ни братовчед Ги.
Тя въздъхна и се усмихна, този път по-широко.
— Благодаря ти, Арута. Помогна ми да се почувствам по-добре.
Той се изправи.
— Постарай се да поспиш. Засега ще използвам твоята каюта. — И излезе. Изведнъж почувства, че няма нужда от сън, и се върна на палубата. Амос стоеше до кърмчията с поглед, вперен зад кърмата. Арута пристъпи и застана до него.
— Там, на хоризонта — каза Амос. — Виждаш ли го?
Арута присви очи и различи сред синевата смътно бяло петънце.
— Радбърн?
Амос се изплю през парапета.
— Предполагам. Каквато и преднина да сме набрали, малко по малко са я изяли. Но всичко е късмет, както казват. Ако успеем да се задържим достатъчно напред до довечера, може да им се измъкнем през нощта… стига да има достатъчно облаци, за да скрият луните.
Арута не отвърна нищо, загледан в бледото далечно петънце.
През целия ден гледаха как преследващият ги кораб бавно нараства. Отначало малкото петънце растеше влудяващо бавно, но после започна да се уголемява обезпокоително бързо. Арута вече можеше съвсем ясно да различи очертанията на платната и дори му се струваше, че съзира черно петънце горе на мачтата, където трябваше да се вее знамето на Ги.
Амос погледна към залязващото слънце, право пред носа на „Морска лястовица“, после отново се обърна към гонещия ги кораб и извика към наблюдателя горе:
— Какво виждаш?
Тримачтов боен кораб, капитане! — чу се вик от върха на мачтата.
Амос погледна Арута.
— „Кралският грифон“ е. Ще ни догони по залез. Ако имахме поне десетина минути още, или лошо време, което да ни скрие, или той поне да беше малко по-бавен…
— Какво можем да направим?
— Почти нищо. Той е по-бърз и не можем да ги изиграем с хитра маневра. Мога да увелича малко разстоянието, ако завия на юг, ио по тази част от крайбрежието има много неприятни рифове. Рисковано ще е. Те ще ни излязат откъм вятъра, по-високите им мачти ще ни попречат и ние толкова ще забавим, че ще ни цъфнат на борда, без дори да поискат позволение.
Арута погледа приближаващия се кораб още около половин час. Мартин също излезе на палубата и загледа как разстоянието между двата съда се скъсява всяка минута. Амос държеше шхуната плътно във вятъра и тя пореше напред до предела на възможностите си, но другият кораб въпреки това я догонваше.
— Проклятие! — изруга Амос отчаяно. — Ако бягахме на изток, щяхме да се изплъзнем в тъмното, но на запад ще сме очертани на небосклона още много след като слънцето залезе. Ще продължават да ни виждат, докато ние ще сме слепи за тях.
Слънцето се смъкна надолу, а преследването продължи — след залез бойният кораб ги следваше на не повече от хиляда метра.
— Може да се опитат да ни разкъсат такелажа или да пометат палубите с балистите си, но с момичето на борда Радбърн едва ли ще рискува, от страх да не пострада тя — каза Амос.
Деветстотин, осемстотин метра — „Кралският грифон“ се приближаваше, поглъщаше неумолимо разстоянието между тях. Арута вече можеше да различи човешки фигури — дребни силуети по такелажа, черни на фона на платната, станали кървавочервени от лъчите на гаснещото слънце.
Когато корабът-преследвач се доближи на петстотин метра, наблюдателят извика:
— Мъгла!
Амос вдигна глава и викна:
— Накъде?
— Югозапад. На миля или повече.
Амос се затича към носа. Арута го последва. В далечината видяха залязващото слънце и наляво от него — смътна бяла ивица, изпънала се над почернялото море.
— Богове! — изрева Амос. — Имаме шанс!
Ревна на кормчията да завърти на югозапад, после двамата с Арута се затичаха към кърмата. Маневрата бе съкратила наполовина разстоянието между корабите.
— Мартин, можеш ли да уцелиш кормчията? — попита Амос.
Мартин примижа и отвърна:
— Сумрачно ми е малко, но не е трудна мишена.
— Виж ако можеш да го отвлечеш малко от курса.
Мартин свали калъфа на лъка, с който не се разделяше никога, и го изпъна. Извади увита в плат стрела, измери с око гонещия ги кораб и стреля. Като разлютена птица, стрелата се извиси в дъга над водата и профуча над кърмата на догонващия ги съд.
Мартин изгледа полета й, после тихо измърмори: „Аха!“, с едно единствено плавно движение извади втора стрела, опъна лъка и пак стреля. Стрелата последва пътя на първата, но вместо да премине над задницата на другия кораб, се заби в кормилната греда и затрептя само на няколко пръста от главата на кормчията.