— Кой е? — чу се тих глас отвътре.
— Аз съм, Арута.
Вратата се отвори широко и Карлайн се хвърли в прегръдките на брат си.
— О, толкова се радвам, че се върна! Нямаш представа колко се радвам. — Отстъпи и го погледна. — Извинявай. Щях да дойда долу да те срещна, но просто не можах да събера сили.
— Фанън ми каза току-що. Ужасно съжалявам.
Тя го изгледа спокойно и някак примирено. После хвана ръката му и го поведе в покоите си. Седна на един диван и промълви:
— Винаги съм знаела, че може да се случи. Станало е толкова нелепо. Барон Толбърт беше написал едно дълго писмо, горкият човек. Видял бе сина си за толкова кратко и бе съсипан. — Сълзите й бликнаха, тя преглътна и извърна очи от Арута. — Роланд…
— Не е нужно да говориш за това.
Тя поклати глава.
— Боли…!
В очите й отново се появиха сълзи, но тя продължи:
— О, как боли, но ще надвия болката. Роланд ме научи на това, Арута. Знаеше, че ще има рискове и че ако умре, аз ще трябва да изживея своя живот. Добре ме научи. Мисля, че тъкмо защото най-сетне бях разбрала колко го обичам, и му го бях казала, събрах сила да се справя с тази загуба.
— Роланд загинал, докато се опитвал да спаси кравите на един селянин — продължи тя и се усмихна през сълзи. — Напълно в стила м, нали? Цяла зима подсилвал укрепленията, а после, при първата неприятност… Някакви изгладнели цурани да се опитат да откраднат няколко крави. Роланд излязъл с хората си да ги прогонят, но паднал улучен от стрела. Само той пострадал… и издъхнал преди да успеят да го върнат в укреплението. — Тя въздъхна. — Такъв смешник беше понякога, че мисля, че го е направил нарочно… Проклета да е тази война.
Арута пристъпи до нея и я прегърна през раменете.
— Проклети да са всички войни.
Помълчаха няколко мига, после тя попита:
— Е, а ти какви новини носиш от Крондор?
Арута й разказа накратко за преживелиците си в Крондор, но някак разсеяно, повече замислен за нея. Като че ли по-леко понасяше загубата на Роланд, отколкото на Пъг. Арута споделяше болката й, но разбираше, че ще се оправи. Доволен бе, че открива колко е съзряла Карлайн през последните няколко години. Когато привърши разказа си за избавлението на Анита, Карлайн го прекъсна:
— Анита, принцесата на Крондор, е тук?
Арута кимна и Карлайн се засуети.
— Сигурно изглеждам ужасно, а ти ми водиш тук принцесата на Крондор. Арута, ти си чудовище! — Изтича до лъскавото бронзово огледало и припряно започна да бърше лицето си с влажна кърпа.
Арута се усмихна. Под пелената на скръбта сестра му отново бе разкрила искрицата на живия си нрав. Докато сресваше косата си, Карлайн се извърна към него.
— Тя хубава ли е, Арута?
Усмивката му се разшири.
— Да. Бих казал, че е много хубава.
Карлайн го изгледа проницателно.
— Доколкото разбирам, ще трябва добре да я опозная. — Тя остави гребена на масичката, стана и заоправя гънките на роклята си. — Хайде, не можем да караме младата дама да чака.
Излязоха от стаята ръка за ръка и тръгнаха надолу по стълбата към главния коридор, за да поздравят Анита с пристигането й в Крудий.
Глава 26
Великият
Имението беше запуснато. Намираше се на върха на най-високия от многото хълмове, обкръжаващи града Онтосет. Смяташе се, че предлага най-добра гледка към града и морето отвъд него. Фамилията бе рухнала поради това, че се бе оказала на губещата страна в многобройните, подмолни и често гибелни политически борби в Империята. Сега имотът тънеше в забвение, защото макар да надминаваше всичко наоколо с великолепието си, връзката между него и лошия късмет бе твърде реална в представите на суеверните цурани.
Един ден до града стигна вестта, че някакви пастири на кула видели самотен мъж, облечен в черен халат, да се изкачва по хълма към къщата…
Пастирите се стараеха да го избягват, както подобаваше на ниския им ранг. Пасяха наоколо животните си — източник на оскъдното им препитание: вълната от кула — когато веднъж, посред бял ден, чуха оглушителен шум, сякаш дядото на всички гръмотевици раздра небесата. Стадото се пръсна в ужас и част от животните се затичаха нагоре по хълма. Пастирите бяха не по-малко ужасени, но предани на поминъка си, зарязаха страховете си и хукнаха да приберат животните.
Един от тях, Ксанотис, се изкачи до билото на някога прочутия хълм и се озова пред чародея в черния халат, когото бяха видели по-рано. Великият стоеше на самия връх. Там, където съвсем доскоро се надигаше голямата порутена къща, лежеше голо петно обгорена земя, от която се виеше пушек. Изплашен, че се е забъркал неволно в делата на един Велик, Ксанотис се сепна и заотстъпва крадешком назад, с надеждата, че не са го забелязали, понеже Великият беше с гръб към него, а и главата му беше забулена в качулката на черния халат. Но щом направи първата крачка назад, магьосникът се обърна към него и го прониза с тъмнокафявите си очи.