Пастирът се смъкна на колене, както повеляваше обичаят, и сведе поглед към земята. Не се просна ничком, защото все пак беше свободен човек и макар да не бе от знатното съсловие, беше глава на фамилията си.
— Стани — заповяда му чародеят.
Объркан, Ксанотис се надигна, все така свел очи към земята.
— Погледни ме.
Той вдигна очи и видя лицето под качулката. Брада, тъмна като очите, обкръжаваше бледото лице, нещо, което само усили смущението на Ксанотис, защото само робите носеха бради. Магьосникът се усмихна на явното му безпокойство.
На свой ред чародеят виждаше пред себе си мъж, висок за цуранин, с около четири пръста по-висок от самия него. Кожата му беше тъмна като чиста чоча или кафе. Беше с черни очи, косата му също беше гарвановочерна, само леко прошарена на слепоочията. Късата зелена роба на пастира разкриваше здравото телосложение на бивш воин — факт, който чародеят долови и от изправената му стойка, както и от няколкото белега по лицето. Изглеждаше малко над петдесетте, но все още издръжлив за трудния пастирски поминък. Макар и по-нисък, този мъж смътно му напомняше за Гардан в Крудий.
— Името ти? — запита магьосникът. Ксанотис отговори с треперлив глас. После магьосникът го изненада, като го попита: — Ще се съгласиш ли, че това място е добро за дом, пастирю?
Ксанотис заекна смутен:
— Ако… ако такава е… волята ти, велики.
Магьосникът го сряза.
— Не става въпрос за моята воля! Питам ти какво мислиш!
Ксанотис едва прикри гнева си от собствения си срам. Великите бяха светая светих и да лъжеш пред тях беше безчестие.
— Прости ми, велики. Казват, че това място е прокълнато от боговете.
— И кой казва това?
Остротата в гласа на магьосника накара възрастния мъж да вдигне рязко глава, като ударен. Очите му почти не скриха гнева му, но гласът му остана спокоен.
— Живеещите в града, велики, и други, в околностите. — Очите му срещнаха погледа на чародея и този път не се отклониха.
Очите на чародея се присвиха насмешливо и устните му се изкривиха в полуусмивка, но гласът му прокънтя все така сурово.
— Но не и ти, пастирю?
— Аз съм служил петнадесет години като воин, велики. Открил съм, че в повечето случаи боговете облагодетелстват само онези, които умеят да се грижат за себе си.
На това магьосникът се засмя, макар че изражението му все още не можеше да се нарече топло.
— Човек, който се осланя на себе си. Това е добре. Радвам се, че си приличаме, защото смятам да си вдигна тук имение. Допада ми гледката към морето.
При тези думи пастирът се вкочани; магьосникът го забеляза и каза:
— Одобряваш ли намерението ми, Ксанотис от Онтосет?
Ксанотис премести тежестта си от единия крак на другия, след което отвърна:
— Великият се забавлява с мен. Моето одобрение или неодобрение е без никакво значение, сигурен съм.
— Вярно е, но все пак отбягна въпроса ми. Одобряваш ли?
Ксанотис присви рамене и отвърна:
— Ще трябва просто да преместя стадото си, велики. Това е всичко. Не искам да те обидя.
— Разкажи ми за тази къща, Ксанотис — която стоеше тук до вчера.
— Тук беше домът на владетеля на Алмач, велики. Но той сгреши, като подкрепи един свой братовчед срещу Алмечо, когато се оспорваше санът на Властелина на войната. — Мъжът потръпна. — Някога бях Патрулен водач на този дом. Бях прекалено горд и това ограничи войнишката ми кариера. Господарят ми разреши да напусна службата и да се оженя, така че се залових да гледам стадата на бащата на жена ми. Ако бях останал войник, сега щях да съм роб, или мъртвец, или сив войн. — Извърна се и погледна към морето. — Какво още би искал да знаеш, велики?
Магьосникът каза:
— Можеш да задържиш стадото си на този хълм, Ксанотис. Тревопасните поддържат тревата изрядна, а занемарените поляни не са по вкуса ми. Просто ги дръж по-надалече от постройката, която ще вдигам, иначе от време на време ще си изпичам по някое животно за вечеря.
Без да каже нищо повече, магьосникът извади някакво устройство от гънките на робата си и го задейства. То излъчи странно бръмчене, след което въздухът изпука и облечената в черен халат фигура изчезна. Ксанотис постоя няколко мига онемял, после се почеса по главата и тръгна да си събира стадото.
Вечерта, край огъня, той разказа на семейството си и на другите пастири за срещата си с Великия. Никой не се усъмни в думите му — каквито и недостатъци да имаше Ксанотис, не бе от хората, които преувеличават. Но всички останаха смаяни. И с още нещо така и не привикнаха — през следващите няколко месеца, докато къщата на билото на хълма се издигаше, един или друг пастир случайно мерваше Ксанотис, увлечен в разговор с Великия на билото на хълма, докато кула кротко пасяха тревицата наоколо.