— Чудил ли си се изобщо защо системата ни е такава, че ни тласка към самоубийство?
Миламбер стана и закрачи из стаята.
— Разбира се. Точно това проучвам и предпочетох да изчакам преди да започна да действам. Трябва ми още време, за да разбера и осмисля напълно историята, на която ти ме учи толкова добре. Но съм стигнал до някои изводи за това къде се коренят грешките и тези изводи ще ми дадат добро начало. — Той наклони глава в мълчалив въпрос дали да продължи и Хочопепа кимна. — Тук съществуват няколко проблема, проблеми, за които мога само да предположа, че влияят на състоянието на Империята.
— Първият е — той вдигна показалеца си, — че хората на власт се грижат повече за собственото си величие, отколкото за доброто на Империята. И тъй като в очите на обикновените хора тъкмо те са Империята, това не е трудно да се забележи.
— Какво имаш предвид?
— Когато си мислиш за Империята, какво ти идва наум? Истории за армии, завладяващи нови земи? Или издигането на Конгрегацията? Навярно си представяш хроника на владетели? Каквото и да е, най-вероятно пропускаш най-простата и очевидна истини. Империята — това са всички тези, които обитават в нейните граници, от благородника до най-простия слуга, дори робите, работещи в полетата. Човек трябва да си я представи в цялост, а не въплатена в една своя малка, но видима част, например Властелина на войната или Върховния съвет. Това разбираш ли?
Хочопепа изглеждаше притеснен.
— Не съм сигурен, но мисля, че… Продължавай.
— Ако това е вярно, да преценим по-нататък. Вторият проблем: никога нуждата от стабилност не бива да надмогна потребността от растеж.
— Но ние винаги сме растели! — възрази Хочопепа.
— Не е вярно — отвърна Миламбер. — Вие винаги сте се разширявали и това създава впечатлението за растеж, ако човек не разсъди в дълбочина. Докато армиите ви са прибавяли нови и нови земи и са разширявали границите ви, какво е станало с вашето изкуство, с музиката ви, с литературата и науката ви? Дори прехвалената Конгрегация не прави почти нищо повече, освен да усъвършенства онова, което вече е познато. Ти преди малко намекна, че съм си губел времето в търсене на нови начини за „мятане на енергии насам-натам“. Е, и какво лошо има в това? Нищо. Но има нещо порочно в типа общество, което гледа на новото с подозрение. Огледай се, Хочо. Художниците бяха поразени, защото им описах какво съм виждал по картини в младостта си, а неколцина млади творци се вдъхновиха. Музикантите ви прекарват целия си живот, усвоявайки старите мелодии до съвършенство, всяка нота, но никой не съчинява нови — само изкусни вариации по мелодии, стари с векове. Никой не съчинява нов епос, само преразказват старите. Хочо, народът ви е затлачен. Тази война е само поредният пример. Тя е неоправдана, води се по-скоро по навик, колкото да държи определени групи на власт, да увеличи богатството на вече богатите и те да играят Играта на Съвета. А цената! Всяка година се пропилява животът на хиляди души, животът на онези, които са Империята, собствените й граждани. Империята е човекоядец, поглъщащ собствените си граждани.
Старият магьосник беше силно смутен от чутото — в пълно противоречие с всичко, в което той самият вярваше, че вижда: жива, действена, кипяща от енергия цивилизация.
— Третият проблем — каза Миламбер. — След като моят дълг е да служа на Империята и след като общественият ред е виновен за нейния упадък, то тогава мой дълг е да променя този обществен ред дори ако се наложи да го унищожа.
Сега вече Хочопепа съвсем се слиса. Логиката на Миламбер изглеждаше безпогрешна, но той предлагаше решение, застрашаващо самите устои на всичко, което Хочопепа познаваше и зачиташе.
— Разбирам думите ти, Миламбер, но ми е много трудно да ги осмисля.
Гласът на Миламбер придоби успокоителни нотки.
— Не твърдя, че разрушаването на сегашния ред е единственото решение, Хочо. Използвах тази крайност само за да разтърся ума ти и да ти внуша същественото. Тъкмо в това се изразява по-голямата част от изследванията ми, не само видимото съвършенство в боравенето с енергии, но също така в проучването на природата на цуранския народ и на Империята. Повярвай ми, изпълнен съм с желание да отделя на тази тема толкова време, колкото е необходимо. Смятам известно време да прекарам в проучване на архивите.
Хочопепа се намръщи и изгледа угрижено младия си приятел.
— Предупреждавам те, може да се натъкнеш на доста смущаващи неща в тези архиви. Както вече казах, образованието ти е недовършено.
Миламбер сниши глас.
— Вече се натъкнах на някои смущаващи неща, Хочо. Много от онова, което се възприема за чиста монета от хората, е основано на лъжа.