Касуми стана.
— Най-вероятно е някогашният ми чичо. Трябва да отида.
Лаури се усмихна.
— А може би просто искате да избегнете загубата си?
Цуранинът поклати глава.
— Боя се, че създадох проблем в собствения си дом. Ти никога не си бил добър роб, Лаури, и от ден на ден ставаш все по-непокорен. Добре, че ми допадаш.
Двамата се засмяха и големият син на дома излезе. След няколко минути един от слугите дотича при Лаури и му съобщи, че домовладетелят е заповядал да се яви веднага. Лаури скочи, повече заради явната възбуда на роба, отколкото поради някакво вродено покорство. Забърза се към покоите на Камацу и почука на рамката на вратата. Вратата се плъзна на една страна и Касуми я задържа. Лаури пристъпи и видя господаря на Шинцаваи и неговия гост. И зяпна изумен.
Гостът носеше черния халат на цуранските Велики, но лицето бе на Пъг. Той отвори уста да заговори, спря, после ахна:
— Пъг?
Господарят на дома изглеждаше разгневен от дръзкото поведение на роба, но преди да изрече суровата си присъда, бе спрян от Великия.
— Мога ли да използвам тази стая за няколко минути, владетелю? Бих искал да поговоря с този роб насаме.
Камацу се поклони вдървено.
— Ваша воля, велики. — Той напусна стаята и синът му го последва; все още беше потресен от появата на бившия си роб и неописуемо объркан от вътрешното си противоречие. Че беше Велик, беше — тук не можеше да има никаква фалшификация. Начинът на появата му го доказваше. Но Камацу не можеше да се освободи от чувството, че пристигането му предизвестява погром за плана, който той и синът му така грижливо бяха придвижвали през последните девет години.
— Затвори вратата, Лаури — каза Миламбер.
Лаури я затвори, след което изгледа бившия си приятел. Стори му се здрав и в добра форма, но доста променен. Осанката му беше почти царствена, сякаш мантията на властта, която носеше, отразяваше някаква вътрешна сила, която му беше липсвала преди.
— Аз… — почна Лаури, но млъкна. Не знаеше какво да каже. Най-сетне промълви:
— Как си?
Миламбер кимна.
— Добре съм, приятелю.
Лаури се усмихна, прекоси стаята и прегърни приятеля си, после го хвана за раменете и каза:
— Чакай да те огледам.
Миламбер се засмя.
— Казвам се Миламбер, Лаури. Момчето, което ти познаваше под името Пъг, е вече мъртво като ланско цвете. Ела да седнем и да поговорим.
Седнаха край масичката и си сипаха две чаши чоча. Лаури отпи от горчивата напитка и каза:
— Нищо не чухме за теб. След първата година реших, че сме те загубили. Съжалявам.
Миламбер кимна.
— Така е в Конгрегацията. Като магьосник, от мен се очаква да скъсам и забравя всички свои предишни връзки, освен онези, които могат да се поддържат по приемлив за обществото начин. Но тъй като съм без клан и фамилия, нямаше какво да зарязвам. А ти винаги си бил един нещастен роб, който не си знае мястото. Какво по-добро за един варварски магьосник ренегат?
Лаури кимна разбиращо.
— Радвам се, че се върна. Ще останеш ли?
Миламбер поклати глава.
— Мястото ми не е тук. Освен това ме чака важна работа. Сега си имам свое имение, близо до град Онтосет. Дошъл съм за теб. И за Катала, ако… — Гласът му заглъхна, сякаш се боеше да попита на нея.
Усетил смута му, Лаури каза:
— Тя все още е тук и не се е омъжила. Не би могла да те забрави. — Той се ухили. — Богове мидкемийски! Умът ми съвсем се е отвял. Та ти не знаеш!
— Какво да знам?
— Че имаш син.
Миламбер онемя, като ударен от гръм.
— Син?
Лаури се разсмя.
— Роди се осем месеца след като те взеха. Чудесно момче е, а Катала е чудесна майка.
Поразен от вестта, Миламбер промълви:
— Моля те. Би ли я довел тук?
Лаури скочи.
— Веднага.
И излетя от стаята. Миламбер остана да седи, мъчейки се да надмогне прилива на чувствата си. Успокои се, прилагайки магическото си умение да докара ума си в покой.
Вратата се плъзна настрани и на прага се появи Катала. На лицето й се беше изписала нерешителност. Лаури стоеше зад нея с около четиригодишно момче в ръце.
Миламбер стана и разпери ръце да я прегърне. Тя се втурна към него и той едва не извика от радост. Останаха притиснати един и друг за миг, после тя промълви:
— Мислех, че си загинал. Надявах се… но мислех, че те няма вече.
Останаха няколко минути неподвижно, всеки потънал в чистата радост от близостта на другия, после тя леко се отдръпна.
— Трябва да видиш сина си, Пъг.
Лаури пристъпи към тях с момчето. То изгледа Миламбер с големите си кафяви очи. Беше със стегнато телце и приятна външност и приличаше на майка си, но нещо в начина, по който килваше глава настрани, напомняше за момчето от цитаделата на Крудий. Катала го пое от ръцете на Лаури и го подаде на Миламбер.