— А сега?
Мартин беше разтревожен и не направи усилие да го скрие.
— Сега е нещо, което не мога да проумея.
— Думите ти са ясни за нас, Мартин — заяви Татар. — И верни, защото и за нас е трудно да го проумеем.
Калин заговори кротко.
— Сред човеците ти познаваш нашата история по-добре от всеки друг. Знаеш за ненавистта, която изпитваме към вековете, когато сме били под игото на валхеру. Знаеш, че отхвърляме Тъмната пътека, по която те са закрачили. Боим се да се върнем към онази сила не по-малко, отколкото от това нашествие на чуждоземците и техните Черни халати. Ти видя Томас. Трябва да разбираш какво сме принудени да решим.
Мартин кимна.
— Да. Преценявате живота му.
— Мнозина от по-младите ни елфи го следват сляпо — каза Татар. — Липсва им зрялост и мъдрост да схванат подмолното влияние на вълшебството на валхеру в него. А джуджетата, макар и не толкова сляпо, все пак го следват, защото в тяхното наследство няма поводи за страх и те влагат много вяра във водачеството му. От осем години те оцеляват благодарение на него и той неведнъж е спасявал живота на мнозина от тях. Но макар Томас да се оказа за нас дар небесен в тази борба срещу нашествениците, ние можем да оставим настрана всички други съображения, освен едно: дали този получовек, полувалхеру няма да се опита да ни стане господар? — Татар се намръщи. — Ако се окаже така, той трябва да бъде унищожен.
Мартин се смрази. От всички момчета, които бе познавал в Крудий, най-голяма обич бе изпитвал към три: Гарет, Томас и Пъг. Скърбял бе мълчаливо след загубата на Пъг и често се беше чудил дали е убит, или пленен. Сега скърбеше за Томас, защото каквото и да се получеше, Томас никога вече нямаше да е същият.
Мартин се обърна към Калин.
— Нищо ли не може да се направи?
Калин даде знак, че трябва да отговори Татар. Старият Заклинател огледа кръга, за да получи мълчаливото съгласие на другите Заклинатели, после се обърна към Мартин и каза:
— Правим каквото е по силите ни, за да доведем всичко това до добър край. Но ако надмогне силата на валхеру, няма да устоим и затова се боим. Никаква омраза към Томас не таим. Но макар да изпитваш жал към побеснял вълк, трябва да го убиеш.
Мартин се загледа мрачно навън, към светлините на Елвандар. Мракът се сгъстяваше. Тази гледка винаги му беше действала утешително. Сега изпита само хладна горчивина.
— Кога ще решите?
— Ти познаваш обичая ни — каза Татар. — Ще решим тогава, когато трябва да решим.
Мартин бавно се изправи.
— Тогава съветът ми е следният: докато не стане съвсем ясно, че тръгва по Тъмната пътека, не придавайте твърде много тежест на древните си страхове. Отдавна са ме учили, че тези, които днес властват в Елвандар, са по-сърцати и с независим ум от онези, които са се освободили от игото на валхеру. Задръжте ръката си до последно. Все още нещо добро може да излезе от това, а ако не — то поне нещо, което няма да е съвсем зло.
Татар кимна.
— Ти даде съвета си на драго сърце. И той е приет на драго сърце.
Мартин се почувства силно обременен.
— И аз ще направя, каквото мога. Някога можех да влияя на Томас, навярно ще мога и сега. Ще помисля за това, а после ще го потърся и ще му поговоря. — Никой не каза нищо. Разбираха, че душата му е обезпокоена като техните.
Пулсирането се беше влошило — не чак болка, но усещане, което ставаше все по-изнервящо мъчително. Томас седеше на студената поляна до стихналото езерце и се бореше с онова в себе си. Откакто бе дошъл да живее в Елвандар, виденията му се бяха свели почти до смътни образи, с полузабравени фрази и трудно уловими имена. Бяха станали по-малко обезпокоителни, не толкова плашещи, по-рядко присъстваха в ежедневието му, но натискът в главата му, това усещане — близо до болката и не съвсем болка — се бе усилило. Когато влизаше в битка, потъваше в пурпура на гнева и не го усещаше, но след като битката секнеше и особено когато се забавеше преди да се върне в Елвандар, пулсирането се усилваше.
Зад него се чуха тихи стъпки и без да се обръща, той каза:
— Желая да остана сам.
— Болката ли, Томас? — промълви Агларана.
Някакво странно чувство смътно се надигна и той килна глава, сякаш се вслуша в нещо. После отговори сухо:
— Да. Ще се върна в покоите ни скоро. Сега ме остави и се подготви. Ще се върна по-късно.