Агларана отстъпи. Гордото й лице се сви от болка. Тя бързо се обърна и си тръгна.
Откакто се бе предала на страстта на Томас и на своята, бе изгубила способността да властва над него или да се съпротивлява на неговите команди. Сега той се бе превърнал в неин господар и тя изпитваше срам. Съюзът им се бе оказал безрадостен, нямаше го завръщането на изгубеното щастие, на което се беше надявала. Но налице бе този кършещ волята й порив, нуждата да бъде с него, да му принадлежили и това я лишаваше от всякаква защита. Томас бе енергичен, силен и понякога жесток. Тя се поправи: не жесток, просто толкова различен от всяко друго същество, че не можеше да се направи сравнение. Той не беше безразличен към нуждите й; просто не забелязваше, че тя има такива… Меките призрачни светлини се отразяваха в блестящите сълзи по бузите й.
Томас смътно усети тръгването й. Под тъпата болка в главата му един глас го призова плахо. Той се напрегна да го чуе, познал тембъра му, цвета му, познал кой го вика…
„Томас?“
„Да.“
Ашен-Шугар хвърли поглед над опустошените равнини, над напуканите от суша земи, лишени от влага, освен онази от бълващите зловония във въздуха пукнатини, и каза на невидимия си спътник:
„Много време мина, откакто за последен път си говорихме.“
„Татар и другите ни държат разделени. Често те забравям.“
Вонящите ветрове духаха от север, студени, но гъсти. Миризмата на развала се бе възцарила навсякъде и сред утайката от могъщата лудост, обхванала цялата околна вселена, се долавяше само бледо мъждукане на упорстващ живот.
„Все едно. Отново сме заедно.“
„Какво е това място?“
„Разрухата от Войните на хаоса. Паметникът на Дракен-Корин, безжизнената тундра, някогашната огромна степ. Малко живи същества все още обитават тук. Повечето избягаха на юг, към по-поносим климат.“
„Кой си ти?“
Ашен-Шугар се засмя.
„Аз съм това, в което ти се превръщаш. Ние сме едно. Ти сам си ми го казвал толкова пъти.“
„Бях забравил.“
Ашен-Шугар извика и Шуруга се забърза към него над сивия пейзаж, а над главата му затътнаха черни облаци. Могъщият дракон кацна и господарят му се покачи на гърба му. Последният валхеру хвърли поглед над покритото с пепел петно, единственият спомен за съществуването на Дракен-Корин, и каза:
„Ела да видим какво отреди съдбата.“
Шуруга се издигна и полетяха над пустошта. Ашен-Шугар усети лъха на вятъра в лицето си. Носеха се и времето се нижеше край тях, споделило смъртта на един век и раждането на нов. Зареяха се високо в синьото небе, освободени от ужаса на Войните на хаоса.
„Навява само скръб.“
„Не мисля. Някакъв урок има в това, макар че не мога да го схвана. Усещам, че ти го схващаш.“
Ашен-Шугар притвори очи и пулсирането се върна.
„Да, спомням си.“
— Томас?
Томас рязко отвори очи и видя Галайн, застанал в края на поляната.
— По-късно ли да дойда?
Томас се надигна бавно от мястото, където бе седял и сънувал. Гласът му беше дрезгав и уморен.
— Не. Какво има?
— Дребосъците на Долган са стигнали външния лес и те чакат край Лъкатушещия ручей. Джуджетата са ударили пост на чуждоземците, докато са прехвърляли реката. — На лицето на младия елф изгря весела усмивка. — Най-сетне са хванали пленници.
Странна смесица от радост и гняв за миг покри лицето на Томас. Странно чувство изпита и Галайн, докато следеше реакцията на воина в бяло и златно. Сякаш вслушан в далечен зов, Томас унесено каза:
— Иди в стана на джуджетата. Скоро ще се видим там.
Галайн тръгна, а Томас се вслуша. Далечният глас се усили.
— Сгреших ли?
Залата отекна от думите, защото сега беше празна, слугите се бяха измъкнали. Ашен-Шугар размишляваше на трона си. Говореше със сенки.
— Сгреших ли?
„Сега вече познаваш съмнението“ — отвърна неизменно присъстващият глас.
„Този странен вътрешен покой, какво е то?“
„То е идещата смърт.“
Ашен-Шугар притвори очи.
— Така си мислех. Толкова малко от моя вид оживяват след битка. Аз бях рядкост. Аз съм последният. Все пак бих искал да полетя с Шуруга още веднъж.
„Няма го. Мъртъв е, от векове.“
— Но аз летях на него тази заран.
„Беше сън. Както и това.“
— Луд ли съм тогава?
„Ти си само спомен. Това е само сън.“
— Тогава ще изпълня замисленото. Ще приема неизбежното. Друг ще дойде и ще заеме мястото ми.
„То вече се случи, защото аз съм онзи, който дойде и взе меча ти, и облече бронята ти. Твоята кауза сега е моя. Аз стоя срещу онези, които биха опустошили този свят.“
— Тогава съм доволен да умра.
Той отвори очи и за последен път огледа залата, загърната от пластове древна прах. После за последен път ги затвори и Владетелят на Орлови предели изрече последното си заклинание. Тлеещите му сили, все още неоспорени от никой друг на този свят, освен от новите богове, излетяха от немощното му тяло, нажежавайки бронята му. Струйки дим лъхнаха от мястото, където се бе изтегнало тялото му, и скоро останаха само златната броня, белият табард, щитът и мечът със златно острие и бяла дръжка.