„Аз съм Ашен-Шугар; аз съм Томас.“
Очите на Томас се отвориха и за миг той се обърка, озовал се сам на поляната. В гърдите си усети странен прилив на нова сила, вляла се в съществото му. В ума му закънтя камбана: „Аз съм Ашен-Шугар, последният валхеру. Аз ще унищожа всички, които се стремят да ограбят света ми.“
С ужасяваща решимост той напусна поляната, за да намери мястото, където джуджетата бяха довели неговите врагове.
— Радвам се, че те виждам отново, приятелю Дълголъки — рече Долган и изпуфтя с лулата си. Не бяха се виждали след една случайна среща преди няколко години, когато джуджетата минаха през горите на изток от Крудий по пътя си към Елвандар.
Мартин, Калин и още неколцина елфи бяха дошли да видят пленниците, които лежаха вързани в единия край на сечището и мятаха яростни погледи към тях. Галайн пристъпи на голата поляна и каза:
— Томас скоро ще дойде.
— Как стана така, Долган, че след всички тези години успяхте да вземете пленници, и при това и войници, и роби? — попита Мартин.
Зад осемте вързани воини стоеше изплашена група цурански роби, невързани, но скупчени един до друг и незнаещи какво ги чака. Долган махна с ръка.
— Обикновено извършваме набези през реката, а пленниците ни забавят при изтеглянето, защото или са в несвяст, или се опъват. Този път нямахме много избор, защото трябваше да прехвърлим река Крудий. В предишните години щяхме да се промъкнем в тъмното, но сега са нагъсто като гнезда в храст, навсякъде по брега. Тази чета я намерихме на едно по-изолирано място, само с тези осем войници и робите. Поправяха земния вал, който, изглежда, е бил съборен по време на някой от елфските щурмове. Промъкнахме се покрай тях, а после с няколко от момчетата ми се качихме по дърветата — макар да не го обичаме много. Скочихме отгоре на трима от външните постове и ги закротихме, преди да успеят да вдигнат тревога. Другите петима дремеха, мързеливците му с мързеливци. Промъкнахме се в лагера, няколко удара на място с чуковете — и ги овързахме. Останалите — той посочи робите — така се изплашиха, че и „гък“ не казаха. Когато се разбра, че не сме вдигнали по тревога съседните групи, решихме да ги вземем с нас. Стори ни се, че ще е загуба да ги оставим. Помислихме, че може да се научи нещо от тях. — Долган се мъчеше да говори равнодушно, но гордостта му си личеше от пръв поглед.
Мартин се усмихна одобрително и каза на Калин:
— Надявам се да разберем дали тази офанзива, от която толкова се боим, ще започне и къде. Знам малко езика им, но недостатъчно, за да разбера какво могат да ни кажат. Само отец Тъли и Чарлз, цуранският ми следотърсач, могат да говорят с тях свободно. Навярно трябва да се опитаме да ги отведем в Крудий.
— Знаем как да научим езика им, с повече време. Съмнявам се, че ще ни помагат много по пътя. Най-вероятно ще се опитват да вдигат шум на всяка крачка — отвърна Калин.
Мартин се съгласи. После някакъв шум го накара да се обърне.
През поляната към тях крачеше Томас. Долган понечи да го поздрави, но нещо в походката на младия воин и в лицето му го спря. В очите на Томас се четеше лудост, нещо, което джуджето бе мервало и по-рано като мигновен проблясък, но сега то светеше ярко.
Томас изгледа вързаните пленници, после бавно извади меча си и го насочи към тях. Думите, които започна да изрича, звучаха чуждо както за Мартин, така и за джуджетата, но елфите онемяха, потресени от чутото. Неколцина от по-старите паднаха на колене в молитвени пози, а по-младите инстинктивно се дръпнаха назад от страх. Само Калин остана прав на мястото си, въпреки че изглеждаше смаян. После принцът на елфите бавно се обърна към Мартин и промълви с ужас:
— Валхеру отново е при нас.
Без да обръща внимание на останалите на поляната, Томас пристъпи към първия цурански пленник. Вързаният воин вдигна към него очи, пълни със страх и в същото време — с непокорство. Изведнъж златният меч се вдигна високо, замахна в дъга и отсече главата му от раменете. Кръв оплиска белия табард и след това избледня и изчезна, оставяйки го непокътнат. Откъм купчината роби отекна плах стон, очите на останалите войници се разшириха от ужас. Томас бавно се обърна към следващия пленник и мечът му отново отне човешки живот.