Мартин се отърси от потреса и насила извърна очи от тази касапница. Усети вледеняващ страх, но това бе нищо в сравнение с унижението на елфите пред Томас. На лицето на Калин се четеше вътрешна борба, докато се мъчеше да преодолее почти инстинктивното покорство пред думите, изричани на езика на валхеру, древните всевластни господари. По-младите елфи, не познаващи така добре вековната мъдрост, просто не проумяваха напиращата нужда да се покорят на мъжа в бялото и златото. Езикът на валхеру, познат или не, бе език на сила и власт.
Томас извърна лице от жертвите си и Мартин се стъписа от силата на погледа му. И помен нямаше от момчето от Крудий. Тялото му сега бе обсебено от присъствието на друго, чуждо същество. Ръката на Томас се вдигна и Мартин се стегна, за да избегне удара. Всеки човек представляваше възможна жертва и дори джуджетата се дръпнаха ужасени пред заплахата, която излъчваше Томас. После в очите на Томас блесна смътната искра на разпознаването и той проговори с някак далечен глас:
— Мартин, заради обичта, която хранех някога към теб, махни се, за да не загубиш живота си.
Набрал кураж срещу най-поглъщащия страх, който бе изпитвал през живота си, Мартин извика:
— Няма да стоя и да гледам как избиваш безпомощни хора!
Отново му отвърна глас, пропит с древно величие и възвърнато след векове могъщество.
— Тия са дошли в моя свят, Мартин. Никой не ще посегне към онова, що е мое владение, мое и на никой друг! И ти ли искаш да прекрачиш в моя свят, Мартин? — Томас се извъртя нечовешки бързо и още двама цурани погинаха.
Мартин се засили, прекоси бежешком малкото разстояние, което ги делеше, и изблъска Томас встрани от пленниците. Счепкаха се и Мартин сграбчи китката, която държеше златния меч.
Силен мъж беше Мартин, можеше да пренесе на няколко мили току-що убит елен, но не бе равностоен противник на Томас. Томас го надигна леко като досадило му бебенце и го избута настрана. Мартин отново скочи към него, но този път Томас се оказа подготвен, сграбчи го за яката и изръмжа през зъби:
— Никой не може да се противи на волята ми!
После хвърли Мартин през поляната, все едно че тежеше една десета от тежестта си. Ръцете на ловеца се размахаха във въздуха, после той се срина тежко на земята и всички чуха как въздухът излезе от дробовете му при сблъсъка.
Долган се затича към него — елфите продължаваха да гледат Томас с нямо покорство, — свали кожения мях с вода от колана си, напръска лицето му и го разтърси, за да се свести. Мартин се съвзе и чу приглушените писъци на сгушените един до друг цурански роби, пред чиито очи избиваха пленените воини.
Ловецът се помъчи да фокусира погледа си — сцената пред него се люшкаше размътена — и изтръпна от ужас.
Томас порази последния воин и закрачи към скупчените роби. Те като че ли се бяха вкаменили и гледаха с изцъклени очи онзи, който носеше гибелта им, като стадо сърни, стреснати от внезапен лъч светлина посред нощ.
Дрезгав вик се изтръгна от устата на Мартин, щом Томас посече първия роб, окаян мършав човечец. Дълголъкия понечи да се изправи, все още със замаяна глава, и Долган му помогна да стъпи на крака.
Томас пак вдигна меча си и още една от жертвите му издъхна. После се взря в лицето на следващата жертва — момче, не повече от дванадесетгодишно, с ококорени от страх очи.
Изведнъж времето се разшири до безкрай. Томас се втренчи в смайващо черната коса и в големите кафяви очи на момчето. То се присви, очаквайки смъртта, главата му се тресеше в ням ужас, устните му помръдваха, изричайки безмълвно една и съща дума.
И в смътната светлина Томас видя един стар призрак, видение с лика на отдавна забравен приятел. Споменът за едно старо приятелство от най-свидните му детски години разбуди съвестта му. Други образи изплуваха от паметта му, минало и настояще се сляха в мъгла и той промълви:
— Пъг?
Вътре в ума му избухна болка и друга, чужда воля понечи да го овладее.
„Убий го!“ — викна гневен глас и две воли се счепкаха в него.
„Не!“ — изпищя другата.
Всички на поляната гледаха как Томас стои замръзнал, разтърсен от някаква вътрешна борба, с вдигнат меч в ръка.
„Това са враговете ти! Избий ги.“
„Това е момче! Само момче!“
„Той е врагът!“
„Момче!“
Лицето на Томас се превърна в маска на болка; зъбите стиснати, всеки мускул по скулите — изопнат, челото — набръчкано. Очите му се изцъклиха, изпод шлема му потече пот.
Мартин се олюля и тръгна. Стъпваше бавно, всяка стъпка му причиняваше болка.
Ръката на Томас бавно се смъкваше надолу, смъкваше се трепереща, пръст по пръст — той се бореше със себе си. Момчето се беше вкаменило, само очите му следяха движението на меча.