„Аз съм Ашен-Шугар! Аз съм валхеру!“ — припя глас отвътре, сред порой от гняв, лудост и жажда за кръв.
И срещу това море от ярост се изправи една-едничка скала — спокоен и тих глас, който изрече само:
„Аз съм Томас.“
Отново и отново морето омраза връхлиташе върху скалата спокойствие, заливаше я, отдръпваше се и отново връхлиташе. И всеки път приливът ставаше все по-слаб, а скалата изникваше ясно над побеснелите вълни. Грохот някакъв, гръм от изгубени и отминаващи векове разтърси ума на Томас. Той се замая, после се понесе сред някакъв чужд пейзаж, търсейки дребния колкото връхче на игла светлик, за който знаеше, че е пътят му към свободата. Приливи го заляха и той се бореше, мъчейки се да задържи главата си над давещото го черно море. Пищящ зъл вятър задуха над главата му, скръбна песен заехтя в ушите му. Той вдигна глава в мрака и отново зърна лъча светлина. Отново го погълна вълната, в усилието си да го отнесе от целта му, но този път бе по-слаба. Той отново се напрегна към светлината. Нова вълна — последен безмилостен щурм. „Аз съм Ашен-Шугар!“ И след това чуждата воля се прекърши, счупи се като суха съчка под тежестта на паднал нов сняг, чу се пукот като на зимен лед, докоснат от пролетен полъх — сякаш последният щурм се оказа непосилен.
Черното море изгуби яростта си и притихна и той отново се озова стъпил на здрава основа — една-единствена скала. „Аз съм Томас.“ В далечината карфиченото връхче светлик започна да се разширява пред очите му и се засили да го погълне. „Аз съм Томас.“
— Томас!
Той примигна и видя, че е на поляната. Пред него се беше присвило момчето, чакащо гибелта си. Извърна глава и видя Мартин, насочил дълга стрела, изпъната до бузата му. Майстор-ловецът на Крудий каза:
— Пусни го този меч, или в името на боговете, ще те убия на място.
Погледът на Томас обгърна поляната и той видя джуджетата, извадили оръжията си, а с тях — и по-старите елфи. Калин, още треперещ, бе извадил меча си и бавно пристъпваше към него.
Мартин гледаше Томас в упор, без повече да се бои от него, но и с уважение към невероятната му сила и бързина. Зачака, взрян в безумието, което все още блестеше в очите на Томас, а после сякаш се вдигна някакво було и той ги видя чисти. Изведнъж златният меч падна от десницата на Томас и светлите му, почти безцветни очи се напълниха със сълзи. Томас падна на колене, стон, изпълнен с ужасна мъка, се изтръгна от гърдите му и той изплака:
— В какво се превърнах, Мартин?
Мартин свали лъка. На поляната излязоха Татар и другите тъкачи на заклинания и се приближиха до Томас, чиито хлипове бяха така ужасни и изпълнени с толкова скръб и разкаяние, че много от елфите също плачеха.
Татар каза на Мартин Дълголъкия:
— Преди малко изведнъж усетихме как тъканта на заклинанията ни се разкъса отведнъж и веднага дойдохме. Побояхме се, че валхеру е дошъл, и с право.
Мартин промълви:
— А сега?
— Другата страна на равновесието. Че валхеру най-сетне бе изместен от момчето, в това не може да има съмнение, но сега над момчето сигурно тегне бремето на векове кланета и вината от изпитаната наслада от отнемането на живот. Бремето на вината, изпитвано от смъртните, отново му е присъщо и тепърва ще видим дали ще може да го понесе. Тази агония може да се окаже краят му.
Мартин остави древния елф, пристъпи към Томас и под смътната светлина пръв видя промяната. Нямаше ги нечовешки стегнатите скули, блясъка в очите и свъсеното чело. Отново си беше Томас — човек, макар че си бяха останали белезите от преживяното превъплъщение, които завинаги щяха да издават, че е нещо повече от човек: елфските уши и светлите очи. Но го нямаше вече Господаря на силата, древния валхеру. На мястото на Властелина на дракона сега стоеше един съкрушен, угрижен и съсипан човек, потресен от това, което бе сторил. Мартин го докосна по рамото и Томас вдигна глава. С почервенели очи, почти обезумели от скръбта, той изгледа Мартин, после ги притвори, търсейки сякаш забрава. Елфи и джуджета гледаха мълчаливо, смълчали се бяха и цуранските роби, усетили, че е станало някакво чудо, което не можеха да проумеят, но изведнъж сигурни, че са пощадени. Мълчаха и гледаха как Мартин прегърна като малко дете хлипащия мъж в бялото и златото, който плачеше и скръбта му късаше сърцата им.
Агларана седна в постелята си и отметна дългата си златиста коса. Както всеки път, чакаше Томас, с полунадежда и полустрах, че ще дойде.
Вик отвън я накара да стане и да излезе на терасата от сплетени клони. Група елфи и джуджета се приближаваше към сърцето на Елвандар. С тях идваше и Мартин Дълголъкия, и някакви човеци, явно чуждоземци, ако се съдеше по дрехите им.