Джими скочи напред, затича се към часовия и когато той вдигна копието пред гърдите си и извика: „Стой!“, го срита здраво в крака над ботуша.
— Ах ти, малък негодник! — изрева мъжът.
Джими му се изплези и се затича към кейовете. Стражът се втурна да го догони и двамата пътници се промушиха през портата. След като се озоваха извън града, бързо се метнаха на седлата и препуснаха. Докато се отдалечаваха от Крондор, още чуваха шума от свадата.
Отдъхнаха един ден в Тъмно поле, в един хан в градчето под замъка. Два дни бяха изкарали по хълмовете и конете им трябваше да отпочинат преди да поемат дългия път през степите до Малаково средище. В града беше спокойно и нищо интересно не се случи, докато не се отвори вратата на хана и не влезе мръсен човек, в кафяв халат. Мъжът бе стар, приведен от годините и изтънял като сух клон. Ханджията вдигна очи от халбите, които бършеше, и каза:
— Какво търсиш тук?
Старецът промълви тихо:
— Моля ви, господине, малко храна.
— Можеш ли да платиш?
— Мога да изрека заклинания, които да предпазят хана ви от гадини, ако са ви нападнали плъхове. Може би…
— Махай се! Нямам храна за просяци и магьосници. Вън! И само да ми пресечеш млякото, ще насъскам кучетата си по теб!
Магьосникът се огледа. Лаури се пресегна през масата и докосна Касуми по рамото. Цуранският му произход се издаваше с нескритата изненада пред това, което виждаха очите му. Пред него стоеше чародей, с когото се държаха толкова мизерно, колкото окаяно беше облеклото му. Докосването го накара да се съвземе. Магьосникът бавно се обърна и излезе.
Лаури скочи, отиде до тезгяха, плесна няколко монети пред ханджията и каза:
— Бързо. Парче сушено месо, самун хляб и мях вино.
Ханджията го погледна изненадано, но монетите на тезгяха бързо го накараха да изпълни поръчката. Когато поръчаните неща се озоваха на тезгяха, Лаури ги награби, спря се колкото да вземе парче сирене от едно блюдо, и се затича към вратата. Касуми се изуми не по-малко от ханджията.
Лаури огледа пътя и видя стареца — отдалечаваше се, като се подпираше на тоягата си. Затича се след него и щом го настигна, каза:
— Извинете, но бях в кръчмата преди малко и… — Подаде му храната и мяха.
Видя как гордостта в очите на стария мъж се стопи.
— Защо го правиш, трубадуре?
— Имам един приятел, който също е магьосник — отвърна Лаури. — Много скъп приятел. Някога той ми стори добро и… като отплата.
Магьосникът прие обяснението му и взе храната. Докато се мъчеше да я напъха в дрипавата си торба, Лаури пъхна в празната му кесия няколко скъпоценни камъка. Щяха да му осигурят прилична храна до края на дните му, стига да живееше скромно.
— Как се казва този магьосник? Може би го познавам.
— Миламбер.
Старецът поклати глава.
— Не съм го чувал. Къде живее?
Лаури извърна очи на запад, където слънцето се спускаше зад хълмовете. И промълви с трепет:
— Далече оттук, приятелю. Много, много далече.
Лаури и Касуми стояха на палубата, загледани в приближаващите се кули на Риланон.
— Приказен град — промълви доскорошният цурански командир. — Не толкова голям като градовете у дома, но толкова различен. И всички тези каменни кули, и цветовете на знамената, веещи се над тях… Като град от легендите.
— Странно — отвърна Лаури. — Двамата с Пъг изпитахме същото, когато за пръв път видяхме Джамар. Предполагам, че е просто защото са толкова различни.
И двамата бяха облечени в най-фините дрехи, които можеха да се купят в Саладор, защото искаха да изглеждат прилично в двора и знаеха, че едва ли ще ги допуснат до краля, ако приличат на прости скитници.
Капитанът заповяда да смъкнат последните платна и миг по-късно корабът се плъзна покрай кейовете.
Скоро двамата спътници слязоха по стълбата и поеха през града. Риланон, прочутата древна столица на Островното кралство, се възправяше наоколо им в пищните си цветове, ярко грейнали на слънчевата светлина, но по улиците и пазарите се долавяше подмолно напрежение. Където и да минеха, хората си шепнеха приглушено, сякаш се бояха, че някой може да ги подслуша, и дори уличните търговци като че ли предлагаха стоката си някак обезсърчено.
Беше почти пладне и без да си търсят стаи, те се запътиха направо към палата. Когато стигнаха до главните порти, един офицер в пурпур и злато от Кралската дворцова гвардия ги спря да ги разпита по каква работа идат.
Лаури отвърна:
— Нося много важни послания за краля, във връзка с войната.
Офицерът се замисли. Бяха достатъчно добре облечени и не приличаха на обичайните безумци, идещи с мрачни пророчества за злочеста орис, нито на пророци на някоя неназована още вяра, но от друга страна, не бяха и официални придворни лица, нито армейски вестоносци. Накрая реши да постъпи като повечето военни във всички държави и във всички времена: да ги предаде на по-висшето началство.