След това глашатаят извика:
— Ичиндар! Деветдесет и първият император!
Щом младият император влезе, тълпата зарева още по-силно. Придружаваха го жреци от всичките двадесет ордена. Тълпата стоеше права и въздухът гърмеше от възгласите й. Това продължи дълго и Миламбер се зачуди дали народът ще застане на страната на Светлината небесна, ако възникне противоречие между Властелина на войната и императора. Въпреки традиционното благоговение на цураните пред върховната титла, той не смяташе, че Властелинът би отстъпил покорно поста си — нещо нечувано досега в историята — ако императорът се разпоредеше.
Когато шумът взе да стихва, Шимоне каза:
— Изглежда, приятелю Миламбер, животът в усамотение не допада много на Светлината небесна. Не мога да кажа, че го виня — не е приятно да седиш по цял ден без никаква компания освен тълпи жреци и празноглави момичета, избрани само заради красотата им. Сигурно е ужасно досадно.
— Повечето мъже едва ли ще се съгласят с теб — засмя се Миламбер.
Шимоне сви рамене.
— Все забравям, че ти беше доста възрастен, когато се обучаваше, и че имаш жена.
При споменаването на жени Хочопепа направи гримаса и ги прекъсна.
— Властелинът на войната ще направи изявление.
Алмечо се надигна от мястото си и вдигна ръце. Когато стадионът притихна, гласът му прокънтя:
— Боговете се усмихват на Цурануани! Нося ви вест за велика победа над чуждоземните варвари! Разбили сме най-голямата им армия и нашите воини ликуват! Скоро земите, наречени Кралството, ще паднат под нозете на Светлината небесна! — Той се обърна и се поклони почтително на императора.
Новината жегна Миламбер и той понечи да се изправи, но Хочопепа го хвана за ръката и изсъска:
— Ти си цуранин!
Миламбер се отърси от неочаквания шок и се успокои.
— Благодаря ти, Хочо. За малко щях да се забравя.
Отново насочиха вниманието си към Властелина.
— … и като знак за нашето преклонение пред Светлината небесна посвещаваме тези игри на любимия ни император. — Радостен многохиляден възглас огласи стадиона и Властелинът на войната седна.
— Изглежда, императорът не изпитва голям възторг от новината — тихо каза Миламбер на приятелите си.
И наистина, лицето на Императора беше сериозно, дори строго. Хочопепа каза:
— Крие го добре, но мисля, че си прав, Миламбер. Нещо в цялата тази история го безпокои.
Миламбер не отвърна нищо, макар да знаеше достатъчно добре каква е причината: тази победа щеше да осуети мирната инициатива на Синьото колело и щеше да спечели за Властелина на войната повече власт, за сметка на императора.
Шимоне потупа Миламбер по рамото.
— Игрите започват.
Докато вратите на проходите се отваряха да пуснат гладиаторите на арената, Миламбер се загледа в императора. Беше млад, малко над двадесетгодишен, с одухотворено и интелигентно лице. Челото му беше високо, а червеникавокафявата му коса бе оставена да израсте до раменете. Той се обърна, за да заговори с жреца до себе си, а за миг погледите им се засякоха, последва мигновена искрица на разпознаване и Миламбер си помисли: „Значи са ти казали за моето участие в твоя замисъл.“ Императорът продължи разговора си без никаква пауза и никой друг не забеляза кратката размяна на погледи.
— Сега ще видим едно милосърдно зрелище — каза Хочопепа. — Всички ще се бият, докато остане жив един. На щастливеца ще му опростят престъпленията.
— Какви са им престъпленията? — попита Миламбер.
— Обикновени — отговори Шимоне. — Дребни кражби, просия без разрешение на храма, лъжесвидетелство, избягване на данъци, неподчинение на заповед и други подобни.
— А сериозните престъпления какви са?
— Убийство, измяна, богохулство, да удариш господаря си, всички те са непростими престъпления. — Гласът му се извиси, за да надмогне шума на тълпата. — Тях ги пускат военнопленници, които няма да служат като роби. Осъдени са да се бият непрестанно, докато не бъдат избити всички.
Войнишката охрана напусна пясъчния кръг, оставяйки го на затворниците.
— Обикновени престъпници — промърмори Хочопепа. — Няма да е голямо забавление.
Забележката му се оказа точна, тъй като затворниците представляваха жалка гледка. Голи, само с препаски на бедрата, те стояха, стиснали в ръце оръжия и щитове, които им бяха непривични. Много от мъжете бяха стари и болни, като че ли изпаднали в унес и объркани.
Тръбата възвести началото на битката и старите и болните скоро бяха избити. Неколцина от тях изобщо не вдигнаха оръжията си в защита — бяха твърде объркани, за да се опитат да запазят живота си. Само след няколко минути почти половината затворници лежаха мъртви или издъхващи по пясъка. Скоро действието на арената се забави, защото оцелелите гладиатори вече се озоваваха лице в лице с противници с по-равностойна сила и умение. Броят им бавно започна да се смалява и първоначално хаотичният ход на сражението започна да се променя. Понякога, щом единият противник паднеше, надвилият го оставаше неподвижен до другата биеща се двойка, изчаквайки да се счепка с победителя. Често се стигаше и до тристранен бой, което тълпата подкрепяше с бурни възгласи, защото тази лишена от правила кървава сеч водеше до по-голямо кръвопролитие и болка.