Накрая останаха само трима борци. Двама от тях още не можеха да приключат кървавия спор помежду си. И двамата бяха на ръба на изтощението. Третият запристъпва към тях предпазливо, търсейки предимство.
Получи го след няколко секунди. Хванал нож в едната си ръка и меч в другата, той нанесе жесток удар по главата на единия и го събори. Шимоне изсумтя:
— Идиот! Не вижда ли, че другият е по-силен? Трябваше да изчака, докато единият мине в явно превъзходство, и да удари него, като остави за двубоя по-слабия противник.
Миламбер изпита потрес. Шимоне, бившият му учител, беше най-близкият му приятел след Хочопепа. Но ето че въпреки цялото си образование, въпреки мъдростта си, и той виеше от възторг при вида на кръвта на други хора, все едно че беше най-невежият простак, седнал на най-евтината седалка. Колкото и да се опитваше, Миламбер така и не можеше да изпита този дивашки ентусиазъм на цураните пред смъртта на други хора. Извърна се към Шимоне и подхвърли:
— Сигурен съм, че беше твърде зает, за да се занимава с тънкостите на тактиката.
Погълнат от зрелището, Шимоне не долови сарказма му. Миламбер забеляза, че Хочопепа е обърнал гръб на разиграващото се на арената. Лукавият магьосник въртеше глава насам-натам и си отбелязваше наум всеки разговор по каменните скамейки. За него игрите представляваха само поредната възможност да проучи подмолните течения в Играта на Съвета. За Миламбер тази незаинтересованост от смъртта и страданието на арената бе също толкова смущаваща, колкото и ентусиазмът на Шимоне.
Битката скоро приключи, спечелена от мъжа с ножа. Тълпата поздрави победителя с радостни възгласи. Захвърляха монети по пясъка, за да може победителят да се завърне в обществото със скромна сума за начало.
Докато разчистваха арената, Шимоне привика един от глашатаите и го разпита за програмата до края на деня. После се обърна към двамата, явно доволен от чутото.
— Има само няколко единични двубоя, после две специални състезания, отбор затворници срещу прегладнял харулт и бой между пленени мидкемийски бойци и турилски воини. Това май ще се окаже най-интересно.
Изражението на Миламбер издаде, че не е съгласен. Преценил, че моментът е подходящ за въпроса, той каза:
— Хочо, да си забелязал да присъства някой от фамилията Шинцаваи?
Хочопепа огледа амфитеатъра, търсейки с очи фамилните знамена на най-изтъкнатите домове на Империята.
— Минванаби, Анасати, Кеда, Тонмаргу, Ксакатекас, Акома… Не, Миламбер. Не бих казал, че някой от бившите ти… хм, благодетели, е тук. Не че го очаквам.
— Защо?
— Напоследък, изглежда, са изпаднали в немилост пред Властелина на войната. Нещо, свързано с провал при изпълнение на някаква задача, възложена им от него. И освен това чух, че са под подозрение, въпреки че кланът им наскоро изведнъж се присъедини към военните усилия. Кланът Канацаваи е затънал в спомени за отминала слава, а от всички тях Шинцаваи са най-старомодните.
Битките на арената продължиха една след друга, всяка следваща — по-изкусна от предишната, тъй като бойното умение на противниците нарастваше. Скоро приключиха последните двойки. Сега тълпата зашептя в притаено очакване и дори благородниците се смълчаха, защото следващото събитие щеше да е необичайно. Отбор от двадесет борци, мидкемийци, ако се съдеше по ръста им, излязоха под строй в средата на арената. Носеха въжета, мрежи с тежести, копия и дълги криви ножове. Телата им бяха намазани с масло и блестяха под късното следобедно слънце. Мъжете стояха на пясъка привидно спокойни, но войниците сред тълпата различиха скритите белези на напрежението, обичайно за борци преди битка. След минута големите двойни дървени врати на отсрещната страна на стадиона се отвориха и на арената с тътрене излезе шестокрак ужас.
Харултът беше само дълги зъби и остри нокти, с войнствена външност, покрит с дебела като броня кожа и приблизително с размерите на мидкемийски слон. Чудовището се поколеба само докато примигне на светлината, след което връхлетя право срещу групата мъже.