Те се пръснаха пред звяра във всички посоки, стараейки се да го объркат. Харултът, подведен от едностранчивия си разсъдък, подгони един от нещастниците. С три огромни крачки настигна човека, стъпка го и го погълна на две хапки. Другите се прегрупираха зад животното и бързо разгънаха мрежите. Шестокракото чудовище се завъртя по-бързо, отколкото изглеждаше възможно за същество с такова туловище, и отново нападна. Този път мъжете изчакаха до последния миг, хвърлиха мрежите и се разбягаха от пътя му. Мрежите бяха с куки по краищата, за да се закачат в дебелата кожа на звяра. Чудовището се развъртя, за да ги разкъса, оплете се за миг и копиеносците притичаха напред да го покосят. Харултът се завъртя объркан, без да може да прецени откъде идва болката, но копията се оказаха безполезни, тъй като не можеха да пробият здравата кожа на звяра. Схванал бързо, че усилието им е безсмислено, един от мъжете дръпна съседа си и посочи задницата на звяра. Двамата се хвърлиха назад към опашката, която метеше пясъка.
Бързо си казаха нещо и пуснаха копията, докато съществото си избираше нова жертва. То се хвърли напред и тялото на втори човек се озова в челюстите му. За миг чудовището остана неподвижно, докато поглъщаше плячката си, и двамата мъже зад него се засилиха, скочиха и се хванаха за опашката му. В първия миг то като че ли не усети, след което се завъртя бясно, отхвърли втория, описа цял кръг и спря, за да го нагълта. Другият успя някак да се задържи и се възползва от няколкото мига, докато харултът поглъщаше приятеля му, за да се изкатери по опашката на чудовището дотам, където тя се съединяваше с двата задни бута. Със замах отгоре надолу той заби дългия си нож между два прешлена, очертани под провисналата кожа. Рискът беше отчаян и тълпата зарева одобрително. Ножът проникна в дебелия хрущял между двата кокала и разкъса гръбначния стълб. Съществото замуча бясно и започна да се върти, заплашвайки да хвърли неканения си ездач, но след малко най-задният чифт крака поддаде. Харултът за миг остана объркан и неподвижен, двата предни чифта крака затеглиха напред да преодолеят тежестта на задните. На два пъти звярът се опита да извърне глава към дребния си мъчител, но дебелият врат му попречи. Мъжът измъкна ножа и пропълзя напред по гръбнака на животното, а в същото време оцелелите копиеносци се втурнаха към него, за да отвлекат вниманието му. На три пъти мъжът едва не отхвърча от гърба на звяра, но успя някак да се задържи и когато се озова малко пред средната двойка крака, пак заби ножа между прешлените. Миг след това централният чифт също рухна и този път мъжът бе отхвърлен от гърба на нещастното животно. Харултът запищя от ярост и болка, но вече беше напълно обездвижен. Борците отстъпиха и зачакаха. Двата гръбначни прореза се оказаха достатъчни, защото след няколко минути харултът се срина, парализиран от болката, поблъска още няколко мига в пясъка с предните си крайници и замря.
Тълпата зарева от възторг пред зрелището, защото никога досега група борци не бе успявала да надвие харулт, без да загуби поне пет пъти повече мъже. В този двубой бяха загинали само трима. Борците стояха на арената, с оръжия, нападали по кървавия пясък от изтръпналите им от умора пръсти. Битката бе продължила по-малко от десет минути, но изразходваната енергия, съсредоточението, потта и страхът ги бяха изцедили дотолкова, че те изглеждаха готови да рухнат от изтощение. Вцепенени и нечуващи възгласите на тълпата, те се затътриха към изхода. Единствено мъжът, който бе нанесъл ударите с ножа, показа някакво чувство — той плачеше открито, пристъпвайки по пясъка.
— Защо според теб този човек е толкова разстроен? — попита Шимоне. — Победата му беше смайваща.
Миламбер отвърна с принудено спокойствие:
— Защото е изтощен и изплашен и защото му се гади от всичко това. — След което добави тихо: — И защото е далече от дома си. — Преглътна в усилие да потисне надигащия се гняв и каза: — Защото знае, че това е без значение. Отново и отново ще излиза на тази арена, за да се бие с други зверове, с други хора, дори с приятели от своята родина, и рано или късно той също ще умре. — Хочопепа се втренчи в Миламбер, а Шимоне като че ли се смути. — За малко и аз можех да бъда сред онези долу — добави Миламбер. — Онези, които се биеха, са хора. Имали са семейства и домове, обичали са и са се смеели. Сега чакат само смъртта си.
Хочопепа разсеяно махна с ръка.
— Миламбер, имаш обезпокоителния навик да приемаш нещата лично.