А Миламбер изпитваше отвращение и гняв от кървавото зрелище, но потисна чувствата си дълбоко в себе си. Беше решен да остане докрай. Трябваше да стане истински цуранин.
Пясъкът бе разчистен и тръбите затръбиха отново, за да възвестят последното зрелище за този следобед. От единия край на арената с широка стъпка излязоха дузина воини с горди лица, облечени в плетени от кожа ризници, с дебели гривни с шипове на китките и с кожени шлемове, увенчани с пъстри пера. Миламбер никога не беше виждал лично хора от тази раса, но разпозна външността им от видението на кулата. Бяха потомците на някогашните горди Змийски ездачи, расата на Турил. В твърдия поглед на всеки от тях се четеше мрачна решимост.
От другия край излязоха в стегнат строй дванадесет воини в яркоцветни имитации на мидкемийска броня. Собствените им метални ризници, изглежда, бяха сметнати за твърде скъпоценни и в същото време — за твърде неугледни за зрелището и цуранските занаятчии ги бяха заменили с ярки стилизирани подражания.
Воините на Турил стояха неподвижно и гледаха новодошлите с безмилостно презрение. От всички раси единствено турилците можеха да устоят на воините на Империята и никой не можеше да завладее планинските им твърдини и високи пасища. Бяха притискали с години Империята, докато най-сетне не бе подписан мир. Бяха снажни хора, тъй като не се смесваха с други раси — смятаха ги за по-низши от себе си.
Тръбите прозвучаха отново и през тълпата премина вълна от възбуден шепот. Един херолд извика с ясен глас:
— Тъй като тези бойци от конфедерация Турил са нарушили мирния договор между своите държави и Империята, вдигайки се на война срещу войниците на императора, те са отхвърлени от собствения си народ, който ги е обявил извън закона и ги е предал за наказание. Те ще се бият с пленниците от света на Мидкемия. Всички ще се сражават докрай, докато не остане само един.
Тълпата закрещя одобрително.
Тръбите проехтяха отново и борците се престроиха в карета едни срещу други. Мидкемийците се присвиха с насочени оръжия, но турилците останаха изправени, с изопнати в непокорство лица. Един от тях пристъпи напред и спря пред най-близкия мидкемиец. Заговори му рязко, с изпълнен с презрение тон, и му посочи с широк жест арената.
Миламбер усети как лицето му почервеня от гнева, който започна да се надига отново в него заради това, което виждаше пред себе си. И в Мидкемия се провеждаха игри — беше чувал за тях, — но те нямаха нищо общо с това. Мъжете, които се биеха в Крондор и по други места в Кралството, бяха професионалисти, изкарващи си прехраната в зрелищни двубои до проливането на първата капка кръв. Понякога имаше и дуели до смърт, но в тях винаги ставаше дума за лично разчистване на сметки. Докато това тук представляваше безумно прахосване на човешки живот, за да се погъделичка страстта на отегчените, на преситените от търсене на нови и нови доказателства, че собственият им живот има някаква стойност. Миламбер се огледа и изпита погнуса от израженията по лицата на хората наоколо.
Турилският войн продължи да говори бързо, а мидкемийците го гледаха и постепенно нещо в поведението им намекна за промяна. Допреди малко стояха напрегнати и готови за бой. Сега изглежлаха почти отпуснати. Турилецът продължи, сочейки към тълпата, изпълнила амфитеатъра.
После един мидкемиец, висок и с широки рамене, пристъпи напред, сякаш се канеше да заговори. Турилецът застана нащрек и здигна меча си, готов за удар. Зад него прокънтя глас и друг воин допълни нещо, в което се съдържаше насърчителна нотка. Първият турилец видимо се отпусна.
Мидкемиецът бавно свали шлема си, откривайки изнуреното си слабо лице, обрамчено от влажна, сплъстена черна коса. Той огледа арената, споходен от шепота и недоволния ропот на тълпата пред неочакваното поведение на воините, след което кимна отсечено, пусна меча и щита си на пясъка, обърна се и каза нещо на съратниците си. Останалите бойци на арената последваха примера му и скоро всички оръжия изпопадаха от ръцете им.
— Това ще приключи с касапница — промълви Шимоне. — Турилците няма да се бият със сънародниците си, а изглежда, не желаят да се бият и с варварите. Веднъж гледах как шестима турилци избиха всички, които пуснаха срещу тях, но после отказаха да се бият помежду си. Когато дойдоха стражите да ги убият, те се сражаваха и ги прогониха. Накрая се наложи стрелците по стените да ги прострелят. Беше пълно безчестие. Тълпата се разбунтува и управителят на игрите беше разкъсан жив. Загинаха над сто граждани.
Миламбер изпита прилив на облекчение: поне щеше да му се спести гледката как сънародниците на Катала и неговите се избиват помежду си. После тълпата започна да крещи неодобрително и да освирква отказващите да им предложат чаканото зрелище бойци.