Хочопепа сръга Миламбер и му прошепна:
— Властелинът на войната не изглежда особено доволен.
Миламбер се извърна и забеляза киселата физиономия на Властелина, който виждаше как подаръкът му за императора се превръща във фарс. Алмечо бавно се надигна от мястото си недалече от Светлината небесна и изрева:
— Нека битката да започне!
Яки стражи, работещи на служба при управителя на игрите, се затичаха към арената и заразмахваха камшици. Обкръжиха стоящите неподвижно борци и ги зашибаха. Миламбер усети, че му се повдига — ударите на биячите разкъсваха оголената кожа по ръцете и краката на турилските и мидкемийските воини. Помнеше добре плясъците на камшика от лагера в тресавището и познаваше ужасния му допир до плътта. Усещаше по тялото си всеки удар върху хората, стоящи долу на пясъка.
Неспокойствието сред тълпата се усили, защото гледката с неподвижните мъже, пребивани с камшиците, не бе това, което бяха дошли да видят. Към имперската ложа заехтяха дюдюкания и освирквания и някои от по-смелите зрители захвърляха отпадъци и дребни монети към арената, за да покажат какво мислят за това забавление. Най-сетне един от стражите изгуби търпение, пристъпи срещу един от турилските воини и го удари през лицето с дръжката на камшика. Преди биячът да успее да реагира, турилецът скочи, издърпа камшика от ръцете му, уви го здраво около гърлото му и започна да го души.
Другите биячи се втурнаха към воина, нападнал другаря им, и започнаха яростно да го шибат с камшиците си. След десетина удара краката му се подкосиха и турилецът рухна на колене, но продължи да души задъхания бияч. Ударите на камшиците заваляха по тялото му, докато кожата му не почервеня от кръв, но той не изпусна жертвата си.
Очите на цуранина се изцъклиха, лицето му посиня и той рухна мъртъв на пясъка. Турилският воин се свлече до него.
Пръв реагира един от мидкемийските воини. Той просто се наведе, вдигна хладнокръвно един от мечовете и прониза един от насилниците. После, като един, турилските и мидкемийските воини се оказаха с оръжие в ръцете и след минута всички стражи по арената бяха избити. И тогава, отново като по команда, пленниците захвърлиха оръжията си на земята.
Миламбер с мъка запази спокойствие пред тази гледка. Нищо друго не можеше да изпита освен възхищение пред тези мъже. Приемаха смъртта, но не и да се избиват един-друг. Сигурно някой от тези мъже беше яздил през клисурата с него по време на набега, за да намерят машината на прорива преди толкова години. Външно Миламбер изглеждаше спокоен, като истински цуранин. Отвътре кипеше.
— Имам лошо предчувствие — прошепна Хочопепа. — Днешните усилия на Алмечо да укрепи положението си пред императора са здраво разклатени. Боя се, че никак не му харесва неохотата на бившите ти сънародници да умрат за удоволствието на Светлината небесна.
Миламбер му отвърна през зъби:
— Проклето да е това удоволствие! — Изгледа Хочопепа с лице, посиняло от гняв, и добави: — Проклети да са всички, които намират удоволствие в такава кървава игра!
— Опомни се, Миламбер! — възкликна Хочопепа.
Без да обръща внимание на думите му, Миламбер се обърна към императорската ложа, където един от капитаните на стражата шепнеше нещо на ухото на Властелина. Миламбер изпита странен прилив на изпепеляваща ярост и за миг потисна внезапния импулс да използва силата си, за да постави Властелина сред онези долу и види как ще се изправи лице в лице с хората, които отказваха да издъхнат примирено по негова заповед.
— Не, не стрелци — прокънтя гласът на Алмечо. — Тези животни не заслужават смъртта на воини. — Обърна се към един от своите галеници магьосници и му заповяда нещо. Мъжът в черния халат кимна и започна да припява. Миламбер усети как космите по врата му настръхнаха, щом изреченото заклинание започна да действа.
Вълна на нямо страхопочитание заля стадиона, когато хората на арената западаха по пясъка зашеметени и безчувствени. Властелинът на войната изрева:
— Сега ги овържете, вдигнете бесилка и ги обесете пред очите на всички.
Пълно стъписване посрещна думите му, след което през тълпата прокънтяха викове:
— Не!
— Те са воини!
— Това е безчестие!
Хочопепа шумно въздъхна. И заговори — повече на себе си, отколкото на приятелите си.
— Властелинът отново изтърва нервите си и сега ни чака пълен погром. Това няма да укрепи положението му пред Върховния съвет, нито ще помогне за стабилността на Империята.