Стражът се поколеба за миг, после древната цуранска традиция каза своето.
— Както заповядате, велики.
— Стой! — извика Властелинът.
Тълпата ахна. В цялата история на Империята не бе имало сблъсък между Велик и Властелина на войната. Стражът спря и Миламбер строго повтори:
— Моите думи са закон. Върви!
Стражът тръгна, а Властелинът на войната изрева гневно:
— Ти нарушаваш закона! Никой не може да освободи един роб!
— Аз мога! Аз съм извън закона! — извика Миламбер.
Властелинът се олюля и залитна назад, сякаш пометен от невидим удар. Никой досега не беше дръзвал да оспори волята му. Никой Властелин на войната никога в историята не бе принуждаван да понесе такъв публичен срам.
Един от магьосниците до Властелина вдигна ръка и посочи Миламбер.
— Обвинявам те като предател и лъжевелик. Ти се стремиш да унизиш властта на Властелина и да хвърлиш Империята в хаос. Ще се разкаеш за тази безочливост.
Мигновено настъпи паника и всички се заблъскаха, за да се измъкнат по-надалече от двамата магьосници. Миламбер изгледа галеника на Властелина.
— Смяташ ли, че силите ти са равни на моите?
Властелинът на войната изгледа Миламбер с нескрита омраза, после, без да отмества поглед от лицето на младия магьосник, заповяда на любимеца си:
— Унищожи го!
Миламбер вдигна ръце напред и ги кръстоса на китките. Мигновено го обкръжи ореол от мека златиста светлина. Другият маг изстреля от ръцете си кълбест сноп от енергия и синкавата огнена топка се удари и се разсипа по златния щит.
Миламбер се напрегна, преизпълнен с гняв. На два пъти в живота си — когато бе нападнат от тролите и когато се бе сбил с Роланд — бе достигал до скритите дълбоко в него кладенци на сила и бе почерпил от тях. Сега той разкъса последните прегради между съзнанието си и тези скрити стихии. Те вече не бяха загадка за него, а извор, от който изтичаше цялата му мощ. За пръв път, откакто се помнеше, Миламбер осъзна напълно какво е и кой е: не Черен халат, ограничен от древното учение на един свят, а следовник на Великото изкуство, майстор, овладял напълно цялата енергия, поднесена му от два свята.
Магьосникът на Властелина го изгледа със страх. Пред него вече не стоеше просто един варварски чародей. Пред него стоеше будеща нямо страхопочитание фигура, чиито очи сияеха от сила.
Миламбер плесна с ръце над главата си и отекна тътен, от който всичко около него се разтърси. От ръцете му изригна мълния и се задържа високо над главата му. Въртоп от искрящи стихии се завъртя над него и полетя нагоре като стрела. Фонтанът от светлини продължи да изригва, все по-високо и по-висока. После, стигнало до небесата, сиянието започна да се напластява и покри стадиона като огромен саван. Зашеметяващото зрелище продължи кратко, след което небесата сякаш избухнаха, заслепявайки всички, а миг след това небето потъмня и слънцето се скри, сякаш пред него се спусна сивкаво було.
Гласът на Миламбер достигна до най-отдалеченото кътче на огромния амфитеатър:
— Това, че сте живели така от векове, не оправдава тази жестокост. Всички тук днес ще бъдат съдени, защото всички заслужават съд.
Още магьосници побягнаха, опразвайки местата си, но мнозина останаха. По-благоразумните хорица се втурнаха към близките изходи, но повечето зачакаха, решили, че всичко това е само поредното зрелище, замислено за тяхно удоволствие. Мнозина бяха твърде пияни или възбудени от гледката, за да стигне предупреждение на чародея до умовете им.
Ръката на Миламбер описа широка дъга.
— Вие, които се наслаждавате на смъртта и злочестието на други, вижте как сами ще понесете разрухата!
После вдигна ръка над главата си и всичко притихна. Секна дори лекият летен ветрец. А след това той заговори отново и те пребледняха, защото сякаш се бе въплътила и заговорила самата смърт. Думите на Миламбер отекнаха над огромния стадион:
— Треперете, окаяни, че аз съм Сила!
Последва остър, пронизителен звук и самият въздух потръпна от могъщото заклинание.
— Вятър! — извика Миламбер.
Горчив полъх, вонящ на леш, лепкав и гнусен, премина над стадиона и колкото повече нарастваше, толкова повече безмилостна заплаха и скръбно отчаяние носеше. Стана все по-студен и по-студен и дори онези, които бяха студували, проплакаха под хапещата му милувка. Високо над стадиона в сивия сумрак се струпаха облаци.
Вятърът зави, заглушавайки писъците на множеството. Знатни особи се втурнаха да бягат, неспособни да направят нищо друго освен да запълзят през телата на близките си, тъпчейки по-старите и по-бавни от тях. Мнозина рухнаха на колене или бяха пометени от местата си върху пясъка на арената.