Горе се понесоха огромни черни и сиви, носещи буря облаци и сякаш се завихриха над главата на Миламбер. Магьосникът бе погълнат от зловеща светлина, пулсираща от енергия. Стоеше в самия център на вихъра — внушаваща ужас фигура сред мрака. Вятърът запищя свирепо, но гласът на Миламбер сряза писъка му като нож.
— Дъжд!
Заваля студен дъжд и зашиба ужасената тълпа. Дъждът се усили, по-бърз и силен, превърна се в порой, пороят — в потоп. Водната стихия връхлетя безжалостно върху хората, събаряше ги и ги помиташе с неестествена сила. Неколцина успяха да се доберат до проходите, но другите останаха притиснати един до друг в ням ужас.
Други магьосници се опитаха да спрат действието на заклинанията, но не можаха и изпопадаха в несвяст от усилието. Никой не беше виждал досега такъв бяс на дивата стихия. Пред тях стоеше истински господар на магията, способен да владее и подчини на волята си самите елементи на естеството. Магьосникът, който бе предизвикал Миламбер, лежеше проснат на каменната скамейка, примигваше и се мъчеше да въведе някакво подобие на ред в кипящия наоколо хаос. Властелинът на войната се мъчеше да устои на бурята, бореше се да остане прав и непрекършен и отказваше да се подчини на ужаса, обзел всички наоколо.
Миламбер свали ръката си пред гърдите си и я изпъна напред.
— Огън! — извика той и отново всички го чуха.
Облаците сякаш пламнаха. Небесата се взривиха и снопове с ужасни цветове, пламъци с невъзможни оттенъци забушуваха побеснели в тъмата. Раздрани зъбци на мълнии прорязаха небето, сякаш боговете обявиха последния си съд над човечеството. Хората запищяха в див ужас пред побеснялата природа.
И заваля огненият дъжд. Нажежени капки заудряха по ръце и дрехи, лица и наметала. Писъци заотекваха от всички страни, хората напразно се опитваха да загасят огъня, прогарящ плътта им. Още магьосници побягнаха, влачейки изпадналите си в несвяст събратя. Миламбер стоеше сам в сектора на маговете. Миризма на изгоряла плът изпълни въздуха, смесена с киселата воня на страха.
Миламбер кръстоса ръце пред себе си и сведе поглед надолу.
— Земя!
Дълбоко отдолу отекна слаб глух тътен и теренът под стадиона потрепера. Вибрациите се усилиха, въздухът се изпълни със сърдито жужене, сякаш рой гигантски насекоми бе обкръжил арената. После тихият подземен тътен се съчета с ръмженето в смразяваща хармония и земята се раздвижи.
Вибрациите се превърнаха в трусове, после в жестоко, вълнисто, надигащо се движение отдолу. Миламбер стоеше спокойно и непоклатимо, сякаш на някакъв остров. Почвата сякаш се втечни и огромният стадион се разтресе под напора на първични сили. Статуите западаха от пиедесталите си, огромните порти се откъснаха от пантите си с грохота на цепещо се древно дърво и рухнаха върху пясъка. Зверовете в галериите под стадиона, пощурели от земетръса, се замятаха в клетките, втурнаха се през проходите и се понесоха през отворените врати. Замучаха, завиха и зареваха от огнения дъжд. Освирепели от ужас, те връхлетяха върху стъписаните зрители, изпопадали по пясъка, и започнаха да ги избиват. Някой седеше зашеметен и махаше разсеяно с ръка срещу капещия жупел, друг, на няколко стъпки от него, биваше изкормен от някое чудовище, докарано от далечни лесове.
Сега и самият амфитеатър нададе вой, щом древните камъни се раздвижиха, приплъзвайки се един под друг. Устоялият хилядолетия хоросан се превърна в суха прах и стадионът започна да се срутва. Виковете за пощада бяха пометени от воя на вятъра и заглушени от грохота на разрушението. Бесът се усили, все едно че целият свят бе готов да се раздере отвътре. Миламбер отново вдигна ръце, сбра дланите си и отекна най-силният тътен. После изведнъж хаосът секна.
Небето пак стана синьо и ясно и лекият морски бриз отново задуха от изток. Земята си остана както си беше, неподвижна и здрава, а огненият дъжд стана спомен.
Последвалата тишина бе оглушителна. След това се чуха стоновете на ранените и хлиповете на ужасените. Властелинът на войната остана изправен и блед, с прогорена кожа по лицето и ръцете. На мястото на доскорошния водач на Империята стоеше човек, лишен от всякакво чувство освен ужас. Очите му се бяха изцъклили. Устата му се раздвижи, сякаш искаше да проговори, но думи не излязоха.
Миламбер отново вдигна длани над главата си и Властелинът изхлипа от страх и се срина на земята. Магьосникът плесна с ръце и изчезна.
Следобедният вятър носеше аромата на летни цветя. Катала бе в градината и си играеше на думи с Уилям. Настояла бе двамата да научат езика на родината на съпруга й.