Уилям се беше разлудувал и Катала го изведе да си поиграе. Фантус с охота се възползва от възможността да си отдъхне, несмущаван от неуморния си приятел.
Кълган седеше тихо и пуфтеше с лулата си. Двамата с Пъг убиваха времето, споделяйки си от време на време разни чародейски работи, но предимно мълчаха.
Лаури пръв наруши настъпилото напрежение. Стана и заяви:
— Това чакане повече не мога да го понасям. Според мен трябва да отидем при лорд Луам и да му помогнем да вземе решение какво трябва да се направи, когато кралят се върне.
Кълган му махна с ръка да си седне на мястото.
— Луам няма да направи нищо, защото е син на баща си, и няма да вдигне гражданска война, не и тук.
Пъг си седеше и разсеяно въртеше една кама между пръстите си.
— След като армиите на Изтока са в лагера, Луам си дава сметка, че едно стълкновение би предало Запада в ръцете на цураните, а короната — на Ги дьо Батира. Той по-скоро ще се качи на бесилката и сам ще сложи клупа на врата си, отколкото да приеме това.
— Това е най-голямата глупост — обади се Лаури.
— Не — отвърна Кълган. — Не е глупост, трубадуре, а въпрос на чест. Луам, също като баща му преди него, вярва, че знатното съсловие е длъжно да посвети усилията си, и живота си, ако трябва, на Кралството. След като Боррик и Ерланд са мъртви, Луам е следващият по родословие претендент за трона. Но наследството му не е сигурно, тъй като Родрик не е провъзгласил наследник. Луам не би могъл да понесе тежестта на короната, ако помислят, че е узурпатор. Арута е друго нещо, защото той просто ще направи каквото се очаква: ще вземе трона — въпреки че не го желае — и ще се притеснява за това, което ще се говори за него, едва след като то се изговори.
Пъг кимна.
— Мисля, че Кълган е прав. Не познавам братята толкова добре като него, но ми се струва, че щеше да е по-добре, ако се бяха родили в обратен ред. От Луам може да излезе добър крал, но Арута щеше да стане велик крал. Хората биха следвали Арута до смърт, но по-младият син би използвал своята проницателност и ум, за да опази живота им.
— Вярна преценка — съгласи се Кълган. — Ако има някой, който би могъл да намери изход от тази бъркотия, то това е Арута. Той притежава храбростта на баща си, но в същото време умът му е бърз като на Батира. И може и да устои на дворцовите интриги, макар че ги мрази. — Кълган се усмихна. — Когато бяха момчета, наричахме Арута „Буреносното облаче“, защото ядосаше ли се, цял се превръщаше в мрачни погледи и ръмжене, докато Луам ще се ядоса бързо, бързо ще скочи да се сбие и бързо ще забрави.
Спомените на Кълган бяха прекъснати от викове. Скочиха и изтичаха извън шатрата.
Окървавен ездач в табарда на Ламът профуча край тях и те се затичаха след него. Стигнаха до командната шатра точно когато лорд Брукал излезе и извика:
— Каква вест носиш?
— Граф Вандрос ви изпраща вест. Победа! — Чу се тропот и от други конници, наближаващи лагера. — Препуснахме срещу тях като буен вятър. Източният им фланг поддаде и се разцепи. Прекършихме ги, изолирахме онези, които се оказаха в издадената напред част на предната им линия, после завихме на запад и нападнахме онези, които се притичваха да ги подкрепят. Пехотата сега държи здраво, а конницата изтласква цураните в Северния проход. Отстъпват безредно! Денят е наш!
Подадоха на ездача мях с вино, той извърна лице нагоре и жадно почна да пие. Виното потече по брадичката му и се сля с по-тъмночервените петна по табарда му.
— Има и още — докладва вестоносецът, когато утоли жаждата си. — Ричард Саладорски загина в боя, както и графът на Силдън. А кралят е ранен.
На лицето на Брукал се изписа загриженост.
— Тежко ли?
— Страхувам се, че много — отвърна ездачът, едва сдържайки танца на изнервения си кон. — Шлемът му бе посечен от меч, след като поразиха коня му. Стотина души загинаха, за да го защитят, тъй като цураните напираха като побеснели. Ето го, идва.
И наистина, приближаваше се група конници. Отпред яздеше кралски гвардеец и държеше пред себе си краля. Лицето на монарха беше покрито с кръв и той бе стиснал седлото с десницата си, а другата му ръка висеше отпусната отстрани. Спряха се пред шатрата и няколко войници помогнаха на краля да се смъкне от коня. Понечиха да го внесат вътре, но той ги спря с немощен глас:
— Не. Не ме лишавайте от слънцето. Донесете стол.
Докато изнасяха кресло за краля, се събраха десетки благородници. Поставиха го внимателно да седне и той се облегна, а главата му се люшна наляво. Лицето му беше цялото окървавено, а под раната на черепа се виждаше бялата оголена кост.