— Все пак, с измъкването на Батира, повечето неприятности са вече зад гърба ни. И след като войната е пред своя край, можем да се върнем към същинската си работа — да укрепим Кралството. Така че аз лично се радвам. Твърде стар съм вече за всички тези глупости — войни и политика. Съжалявам само, че нямам син, за да му прехвърля титлата и да се оттегля на спокойствие.
Луам изгледа Брукал с обич и неверие.
— Ти ли? Ти никога няма да склониш глава, старо бойно куче. Ти ще стигнеш до смъртното си ложе с нокти и зъби, а до този ден има още много години.
— Кой ти говори за смърт? — изсумтя Брукал. — Имах предвид да пускам ловните си хрътки и соколите, а и риба да половя — защо не? Кой знае? Може пък да намеря някоя отзивчива мома, достатъчно сърцата, че да ме изтърпи, седемнайсет-осемнайсетгодишна да речем, да се оженя отново и тепърва да ми роди син. Ако на този млад глупак Вандрос изобщо му дойде умът в главата и реши да се ожени за моята Фелина, ще видиш само как набързо ще стане херцог на Ябон, щом се оттегля. Но тя защо още го чака, така и не мога да разбера. — Той се надигна тежко от стола си. — Мисля да взема една гореща баня и да подремна преди вечеря. Ако позволиш, разбира се.
Луам му махна с ръка, че може да напусне, и след като старият херцог излезе, въздъхна.
— Още не мога да свикна с тази работа — всички да ми искат разрешение да влязат и да излязат.
Пъг и Кълган се надигнаха от столовете си и Кълган каза:
— Гледай по-скоро да свикнеш, че оттук нататък всички ще ти го искат. Ще разрешите ли, ваше височество?
Отвратен, Луам махна с ръка.
Когато Агларана влезе и седна на трона, съветът се бе събрал. Освен обичайните съветници присъстваше и Мартин Дълголъкия, застанал до Томас. Агларана се увери, че всички са по местата си, и каза:
— Помолихте ме да свикам съвета, Татар. Сега обяснете какъв въпрос поставяте пред нас.
Татар се поклони на кралицата.
— Преценихме, че е дошъл часът за разбирателство.
— За какво, Татар? — попита кралицата на елфите.
Татар отвърна:
— Трудихме се дълго, за да доведем до добър и безопасен край тази работа с Томас. Известно е на всички тук, че нашите изкуства бяха впрегнати в това да усмирим вътрешната ярост, да смекчим мощта на валхеру, така че младият мъж в своето превъплъщение да не се поддаде на нея.
Той замълча и Мартин се наведе към Томас.
— Беда.
Томас го изненада с леката си усмивка и намигване. За пореден път Мартин се увери, че веселото момче, което помнеше от Крудий, присъства у този младеж не по-малко от Властелина на драконите.
— Всичко ще бъде наред — отвърна му шепнешком Томас.
— Ние — продължи Татар — преценихме, че всичко това приключи, защото няма повече причини да се боим, че у Томас се е превъплътил Древен.
Агларана каза:
— Това наистина е радостна вест. Но нима е повод за цял съвет?
— Не, господарке. Още нещо трябва да се реши. Защото макар вече да не се боим от Томас, все пак не можем да се поставим под неговата власт.
Агларана се надигна от трона и на лицето й се изписа гняв.
— Кой смее да допуска това? Има ли поне една дума, изречена от някого, която да предполага, че Томас се стреми към власт?
Татар остана непоколебим пред гнева на своята кралица.
— Господарке, вие виждате с очите на влюбена. — И преди тя да успее да му отговори, той вдигна ръка. — Не ми отвръщай с резки думи, щерко на най-добрия ми приятел; не обвинявам. Това, че той споделя ложето ти, не е работа на никого, освен лично ваша. За нищо не ви корим. Но сега той има основания за претенции и трябва да решим този въпрос веднага.
Агларана пребледня, а Томас пристъпи напред и запита властно:
— Какви претенции?
Татар го изгледа леко изненадан.
— Тя носи детето ти. Нима не знаеш?
Томас онемя. В душата му се сблъскаха противоречиви чувства. Дете? И още не му бяха казали! Погледна Татар.
— Откъде знаете?
Татар се усмихна, но без насмешка в очите.
— Аз съм стар, Томас. Мога да забележа признаците.
Томас се извърна към Агларана.
— Вярно ли е?
Тя кимна.
— Нямаше да ти го кажа, докато не стане невъзможно да се крие повече истината.
Той се поколеба.
— Но защо?
— За да ти спестя тревогите. Докато войната продължава, не бива да мислиш за нищо друго. Не бих те обременила с други грижи.
Томас замълча за миг, после отметна глава назад и се засмя — с ясен и радостен смях.
— Дете! Слава на боговете!
Татар го изгледа замислено.
— Претендираш ли за трона?
— И още как, Татар — отвърна Томас с усмивка на лицето.
Чак сега проговори Калин.
— Той е мое наследство, Томас. Ще трябва да се сразиш с мен, за да го вземеш.