Тържеството продължи до късно през нощта. Изведнъж Томас се вкочани, сякаш усети полъх на мразовит вятър. Агларана стисна рьката му, усетила, че нещо не е наред.
— Съпруже, какво има?
— Нещо… странно… като в онази нощ: обнадеждаващо, но тъжно.
Изведнъж откъм края на голямата поляна под Елвандар отекна вик — идваше съгледвач. Томас се надигна, Агларана също стана, и двамата заедно отидоха до ръба на огромната площадка.
— Какво става? — извика Томас.
— Милорд — дойде отговорът, — чуждоземците се оттеглят!
Томас замръзна. Тези прости думички го поразиха. Умът му не можеше да възприеме, че цураните ще си тръгнат след всичките тези години на непрестанни битки.
— С каква цел? Маневра?
Съгледвачът поклати глава.
— Не, милорд. Движат се бавно. Войниците им изглеждат отпаднали духом. Вдигат всичките си лагери около Крудий и се изтеглят на изток. — Извърнатото нагоре лице на съгледвача не можеше да скрие смута му, както и радостта му. — Те си отиват, милорд.
Надигнаха се викове на неописуема радост и мнозина се разплакаха, защото по всичко личеше, че войната е свършила. Томас погледна жена си и видя сълзите по лицето й. Тя го прегърна й двамата останаха дълго притиснати един до друг и смълчани. После новият принц-консорт на Елвандар се обърна към стоящия наблизо Калин.
— Изпрати бегачи да ги проследят. Може да е хитрина.
— Наистина ли мислиш така, Томас? — каза Агларана.
Той поклати глава.
— Просто искам да съм сигурен, но нещо отвътре ми казва, че наистина е краят. Онова, което изпитах, бе надеждата за мир, смесена с тъгата от поражението.
Тя докосна бузата му и той каза:
— Ще пратя бегачи до лагера на Кралството, за да запитам лорд Боррик какво става.
— Ако е мир, той щеше да ни извести — отвърна тя.
Томас я погледна.
— Така е. Тогава ще почакаме. — После се взря в лицето й, старо от векове, но все още изпълнено с красотата на жена в своя разцвет. — Този ден двойно ще се запомни като ден, достоен за празнуване.
Нито Томас, нито Агларана се изненадаха, когато Макрос пристигна в Елвандар, защото бяха престанали да се изненадват от чародея след първото му гостуване. Без официалности, той пристъпи от дърветата, обкръжаващи поляната, и я прекоси, запътен към дървесния град.
Целият двор се беше събрал, в това число и Дълголъкия. Макрос спря пред кралицата и Томас, поклони се и каза:
— Поздрави, кралице, както и на вашия съпруг.
— Добре дошъл, Макрос Черни — отвърна кралицата. — Да не би да си дошъл да ни разкриеш загадката с оттеглянето на чуждоземците?
Макрос се подпря на тоягата си и кимна.
— Нося новини. — Като че ли премисляше грижливо думите си. — Сигурно вече знаете, че кралят, както и господарят на Крудий, са мъртви. Сега Луам е Наследник.
Мартин пребледня. Чертите му останаха безизразни, но за Томас бе ясно, че е потресен от вестта. Томас се обърна към Макрос.
— За краля не знаем, но херцогът беше великолепен човек. Съжалявам, че ни носите такава тъжна вест.
Макрос пристъпи към Мартин и той изгледа чародея. Макар никога досега да не го беше срещал, знаеше за него от разказите на Арута за срещата им на неговия остров и от Томас — за неговата намеса по време на нахлуването на цураните в Елвандар.
— А ти, Мартин Дълголъки, трябва веднага да отидеш в Крудий. Оттам ще отплаваш с принцесите Карлайн и Анита за Крондор. — Мартин понечи да отвърне, но Макрос вдигна ръка и всички в двора замряха, сякаш да си поемат дъх. Почти шепнешком Макрос каза: — В последния си час баща ти изрече името ти с любов. — После отпусна ръка и всичко си беше както преди.
Мартин не изпита тревога, а по-скоро утеха от думите на чародея; знаеше, че никой друг не е чул кратките му слова.
— А сега чуйте по-добрите вести — каза Макрос. — Войната свърши. Луам и Ичиндар се срещат след двадесет дни да подпишат мирния договор.
Дворът избухна в радостни възгласи, които се подеха из целия елфски лес. След малко дойде и Долган — търкаше сънено очи.
— Какво е това? Ново празнество, без да сте ме оставили да подремна? Ще ме накарате да си помисля, че вече ни пъдите.
Томас се засмя.
— Няма такова нещо, Долган. Вдигай братята си и всички на веселбата. Войната свърши.
Арута седеше на бащиния си трон, сам в голямата зала. Държеше писмото на брат си — бе го прочел вече няколко пъти — и се мъчеше да проумее, че баща им наистина си е отишъл. Скръбта го бе притиснала тежко.