Карлайн бе приела вестта сдържано. Оттеглила се бе в тихата градина зад цитаделата, за да остане насаме с мислите си.
Мисли бушуваха в ума на Арута. Той си спомни първия път, когато баща му го беше завел на лов, и още един път, когато се беше върнал от лов с Мартин Дълголъкия, и с каква гордост бе чул възклицанията на баща си заради големия сръндак, който бе улучил. Смътно си спомни и за болката, която бе изпитал, когато му съобщиха за смъртта на майка му, но това беше много далечен спомен, притъпен от времето. Образът на баща му, разгневен в палата на краля, изведнъж изникна в ума му и Арута отрони тежка въздишка.
— Поне — каза той на глас — повечето от онова, което желаеше, вече отмина, татко. Родрик си отиде, а Ги е в немилост.
— Арута? — чу се глас от другата страна на залата.
Арута вдигна очи. Беше Анита. Пантофките й не издаваха звук, докато стъпваше по каменния под на залата.
Потънал в мислите си, той не бе забелязал влизането й. Носеше малка лампа, защото вечерта бе загърнала залата в дълбок сумрак.
— Пажовете не искаха да те безпокоят, но не можех да те гледам как седиш тук сам в тъмното — каза тя.
Арута изпита радост, като я видя, и облекчение, че е дошла. Млада жена с необикновен усет и нежност, Анита беше първото същество, което можеше да проникне под външното му спокойствие и сухия му хумор. Можеше да усети настроението му повече от онези, които бе познавал от детството си, и можеше да повдигне духа му, намирайки подходящите думи да го утеши.
Без да дочака отговор, тя каза:
— Чух новината, Арута. Ужасно съжалявам.
Арута й се усмихна.
— Още не си преодоляла мъката от кончината на твоя баща, а споделяш моята. Толкова си мила.
Вестта за смъртта на Ерланд беше пристигнала само преди седмица по един кораб от Крондор. Анита поклати глава и меката и коса се разстла като вълна около лицето й.
— Татко беше много болен от години. Той ни подготви добре за смъртта си. Беше почти сигурно, когато го вкараха в тъмницата. Знаех го, когато напуснахме Крондор.
— Все пак проявяваш силен характер. Бих искал и аз да мога да го понеса така. Толкова много неща има да се свършат…
Тя заговори тихо.
— Мисля, че двамата ще управлявате мъдро. Луам в Риланон, ти — в Крондор.
— Аз? В Крондор? Не искам да мисля за това.
Тя седна на трона, на който сядаше Карлайн до баща си по време на дворцовите съвети, пресегна се и сложи длан върху ръката му, отпускайки лакът на облегалката на трона.
— Длъжен си. След Луам ти си Наследник на короната. Да бъде принц на Крондор е длъжност на Наследника. Няма кой друг да управлява там освен теб.
Арута я изгледа смутено.
— Анита, аз вече бях приел, че един ден ще стана граф на някой по-дребен замък или че ще потърся кариера като офицер във войските на някой от пограничните барони. Но никога не съм мислил, че ще управлявам. Не съм сигурен, че много ми харесва да бъда херцогът на Крудий, да не говорим за принц на Крондор. Освен това Луам ще се ожени, сигурен съм — той винаги е привличал погледите на момичетата, а като крал определено ще има избор. Когато му се роди син, той може да стане принц на Крондор.
Анита поклати енергично глава.
— Не, Арута. Твърде много работа има да се свърши сега. Западните владения имат нужда от здрава ръка, от твоята ръка. Друг вицекрал едва ли ще спечели доверие, защото всеки лорд ще подозира другия, който би бил посочен. Трябва да си ти.
Арута изгледа младата жена. За петте месеца, откакто бе дошла в Крудий, той я беше обикнал, въпреки че не можеше да й сподели чувствата си — липсваха му думи, когато останеха насаме. С всеки изминал ден тя ставаше все повече красива жена и все по-малко — момиче. А все още беше млада, което го караше да се чувства неловко. Докато войната беше в ход, беше отклонявал мисълта за плановете на бащите им за възможната им женитба, разкрити му онази нощ на борда на „Морска лястовица“. Сега, с настъпващия мир, Арута изведнъж се оказа изправен пред неизбежността на този въпрос.
— Анита, това, което казваш, може би е вярно, но ти също имаш права над трона. Не ми ли каза, че планът на твоя баща за брака ни е целял да укрепи твоите претенции за Крондор?
Тя го погледна с големите си зелени очи.
— Това бе план да се осуетят амбициите на Ги. Целеше да подсили правата на брат ти или на баща ти над короната, ако Родрик остане без наследник. Сега не е необходимо да се чувстваш обвързан с тези планове.
— И ако аз взема Крондор, ти какво ще правиш?
— Двете с мама имаме други имения. Можем спокойно да преживяваме от приходите, сигурна съм.
Борейки се с чувствата, напиращи в душата му, Арута заговори бавно.
— Не съм имал време да претегля всичко това в ума си. Когато за последен път бях в Крондор, разбрах колко малко знам за големите градове, а още по-малко разбирам от управление. Ти си възпитана за такива начинания. Аз… аз съм само вторият син. Липсва ми образование.