— Какво? Още сте будни? И двамата отдавна трябваше да сте в леглата. — Старият боец се обърна и изгледа стените на замъка.
— Е, мнозина не могат да заспят тази нощ. — Отново насочи вниманието си към момчетата. — Томас, добрият войник трябва да усвои привичката да поспива при всяка възможност, защото в службата му ще има много дни, в които няма да може. Вие, скуайър Пъг, също трябва де спите. Защо не се опитате все пак да отдъхнете?
Момчетата кимнаха, пожелаха на мечемайстора лека нощ и си тръгнаха. Побелелият командир на гвардията на херцога ги изгледа, докато се скрият от погледа му, и остана сам, потънал в тревожните си мисли.
Пъг се събуди от шума на стъпки, минаващи покрай вратата му. Младежът припряно надяна панталони и туника и се забърза по стъпалата към стаята на Кълган. Влезе през вече оправената врата и завари херцога и отец Тъли, застанали над постелята на Кълган. И веднага чу немощния глас на учителя си, който протестираше, че го държат на легло.
— Казвам ви, нищо ми няма — настояваше Кълган. — Оставете ме само малко да се поразтъпча и ще се оправя.
Тъли, също с отпаднал глас, му каза:
— Няма да се оправиш, а ще паднеш. Здраво си раздрусай, Кълган. Това, което те е извадило от съзнание, е ударило много лошо. Имаш късмет, можеше и да си много по-зле.
Кълган забеляза Пъг, застанал тихо на прага, за да не ги безпокои.
— Ха, Пъг — възкликна той и гласът му си възвърна донякъде обичайната сила. — Ела, влез. Както разбрах, на теб трябва да благодаря, че не съм предприел неочаквано пътешествие с непознати спътници.
Пъг се усмихна зарадван, че Кълган си възвръща обичайната веселост.
— Всъщност не направих нищо особено, господарю. Просто усетих, че нещо не е наред, и действах.
— Но действа бързо и добре — каза с усмивка херцогът. — Това момче отново спаси едного от двора ми. Както е тръгнало, май ще се наложи да го удостоя и с титлата „Бранител на херцогския двор“.
Пъг се засмя, доволен от похвалата на херцога. Боррик се обърна към магьосника.
— Е, след като си изпълнен с жар, както разбирам, мисля, че трябва да поговорим за вчера. Все пак достатъчно ли си добре?
Въпросът предизвика раздразнения поглед на Кълган.
— Разбира се, че съм достатъчно добре. Нали точно това се опитвам да ви кажа през последните десет минути.
Кълган се опита да седне, но му се зави свят и се олюля. Тъли го хвана за рамото и го натисна да легне на купчината пухкави възглавници.
— Можеш да говориш и оттук достатъчно добре. Стой мирно в леглото.
Кълган не възрази. Скоро се почувства по-добре и каза:
— Тъй да бъде, но ми дайте поне лулата. Момче, моля те.
Пъг му подаде лулата и кесията с табак и след като магът натъпка чашката, му поднесе дълга горяща главня от мангала. Кълган разпали лулата си и след като тя се разгоря задоволително, се излегна и доволно каза:
— Така… А сега, откъде да започнем?
Херцогът набързо му преразказа разкритото от Тъли, а отецът добави няколкото пропуснати подробности. След като двамата свършиха, Кълган кимна.
— Заключението ви за произхода на тези хора изглежда правдоподобно. Подозирах тази възможност, когато видях изделията, донесени от кораба, а случилото се в тази стая вчера напълно ме убеждава. — Той замълча за миг да подреди мислите си. — Ръкописът се оказа лично писмо на един маг на тези хора, цураните, до жена му, но беше и нещо повече. Печатът беше магически надарен със свойството да принуди читателя да изрече едно заклинание, съдържащо се в края на писмото. Забележително заклинание, даващо възможност на всеки, независимо дали може да чете знаците, да прочете свитъка.
— Доста странно — каза херцогът.
— Всъщност доста притесняващо — поправи го Тъли.
— Включените понятия бяха напълно нови за мен — продължи Кълган. — Все пак бях неутрализирал това заклинание, за да мога да прочета писмото, без да се боя от магически капани, обичайни за личните писма, писани от магьосници. Езикът, разбира се, беше непознат и използвах заклинание от друг ръкопис, за да мога да го преведа. Въпреки че разбрах езика с помощта на заклинанието, не разбирам напълно всичко, за което ставаше дума.
— Някакъв магьосник на име Фаната пътувал с кораб до един град в родния си свят — продължи Кълган. — След няколко дни в открито море ги връхлетяла силна буря. Корабът загубил мачтата си и вълните отнесли повечето от екипажа извън борда. На магьосника му останало малко време за писец и свитък — изписано беше с припряна ръка — и изрекъл заклинанията си. Изглежда, че този човек е могъл да напусне кораба по всяко време и да се върне у дома си, или да се озове на друго безопасно място, но бил възпрепятстван да го направи от загриженост за кораба и неговия товар. По този въпрос не съм съвсем сигурен, но тонът на писмото предполага, че за него е било донякъде необичайно да рискува живота си заради останалите на кораба. Другият объркващ момент е споменаването за неговия дълг пред някаква особа, която той нарича „Властелина на войната“. Сигурно се хващам за сламка, но тонът ме кара да мисля, че е било въпрос на чест или обещание, а не някакво лично задължение. Така или иначе, той написва писмото и го подпечатва, след което е щял да се заеме да премести кораба магически.