— Мисля, че разбирам, Кълган. — Гласът на Пъг прозвуча обезсърчено.
Кълган се изправи.
— Не го взимай много присърце. Още си млад и храня надежди за теб. — Каза го лековато и Пъг усети хумора.
— Значи не съм пълен некадърник? — каза той с усмивка.
— О, не си. — Кълган изгледа замислено ученика си. — Всъщност имам чувството, че някой ден можеш да използваш логичния си ум, за да усъвършенстваш магиката.
Пъг се сепна. Не беше мислил за себе си като за човек, способен на велики дела.
Под прозореца отекнаха викове и Пъг побърза да надникне в двора. Отряд стражи притичваше през разтворените порти. Пъг се обърна към Кълган.
— Елфите сигурно са дошли! Стражата излиза.
— Добре — каза Кълган. — Привършихме със заниманията си за днес. Все едно, нищо няма да може да те задържи, докато не видиш елфите. Тичай.
Пъг изскочи през вратата и хукна надолу по стълбите. Взимаше стъпалата по две наведнъж, скочи на долната площадка на кулата през последните четири и продължи да тича. Профуча през кухнята и изхвърча навън. Когато заобиколи цитаделата към предния площад, се натъкна на Томас, изправен на една пълна със сено кола. Пъг се изкатери при него, за да види по-добре пристигането над главите на събралия се любопитен народ от замъка.
— Мислех, че няма да дойдеш — каза му Томас. — Реших, че ще изкараш цял ден затворен с книгите.
— Това не бих го пропуснал — отвърна Пъг. — Елфи!
Томас го сръга закачливо с лакът.
— Не ти ли стигнаха вълненията за тази седмица?
Пъг го изгледа мрачно.
— Щом си толкова безразличен, защо си щръкнал под дъжда на тая кола?
Томас не отговори. Вместо това посочи:
— Виж!
Пъг се обърна и видя как стражите се изпънаха мирно и през портите влязоха ездачи със зелени наметала. Те поеха към главната порта на цитаделата, където ги очакваше херцогът. Пъг и Томас се загледаха с възхита, защото ездачите яздеха най-красивите бели коне, каквито момчетата бяха виждали — при това без никакви седла или сбруи. Конете изглеждаха незасегнати от влагата и козините им леко блестяха — дали заради някакво вълшебство, или беше заради сивкавата следобедна светлина, Пъг не можа да определи. Водачът им яздеше особено величествено животно: много високо, с дълга, вееща се грива и опашка, извита като перо. Ездачите накараха конете да се вдигнат на задните си крака за поздрав и сред тълпата се разнесоха ахкания.
— Вихрогоните на елфите — промълви Томас.
Конете на приказните същества бяха легендарни. Мартин Дълголъкия беше разказвал на момчетата, че живеели в скрити горски поляни край Елвандар. Говореше се, че притежавали интелигентност и им било присъщо вълшебството, и че никое човешко същество не можело да ги яхне. Казваха също, че само същество с кралска елфска кръв може да ги накара да изтърпят ездачи на гърбовете си.
Затичаха се коняри да поемат животните, но нечий мелодичен глас звънко извика:
— Не е нужно!
Гласът бе на първия ездач, яздещ най-високия вихрогон, и беше на жена. Тя скочи пъргаво, без ничия помощ, леко стъпи на земята и отметна качулката на наметалото си, разкривайки гъста като грива рижа коса. Дори сред сумрака на следобедния дъжд косата й като че ли беше прошарена със златисти нишки. Беше висока почти колкото Боррик. Заизкачва се по стъпалата, а херцогът заслиза да я посрещне.
Боррик протегна ръце и пое нейните за поздрав.
— Добре сте ни дошла, милейди. Оказвате на мен и на дома ми велика почит.
Кралицата на елфите отвърна:
— Вие сте изключително любезен, лорд Боррик. — Гласът й беше звучен и удивително чист и прокънтя над множеството така, че всич ки го чуха. Пъг усети как ръката на Томас го стисна за рамото. Обърна се и забеляза възхитата, изписана на лицето му.
— Красива е — въздъхна по-високото момче.
Пъг отново насочи вниманието си към посрещането. Принуден бе да се съгласи, че кралицата на елфите наистина е красива, макар и не съвсем според човешкото понятие за красота. Очите й бяха големи и светлосини, почти блестящи в сумрака. Лицето й — с фино изваяни черти, с високи скули и волева, но не мъжествена челюст.
Усмивката й беше широка и зъбите й блестяха между почти алените й устни. Носеше малка златна диадема, задържаща косата й и разкриваща правите, леко изострени и без мека част уши, характерни за расата й.
Останалите от свитата също слязоха от конете си. Всички бяха облечени в богати одежди. Туниките и тънките им клинове бяха в ярки, контрастни цветове. Един беше в тъмночервена туника, друг — в бледожълта, с яркозелен елек. Въпреки яркостта на цветовете, дрехите им бяха изящни и фино скроени, но без никакви пищни украси. Бяха единадесет заедно с кралицата и всички си приличаха на външност, все високи, младолики и гъвкави.