— Фантус не е толкова домашен любимец, колкото постоянен гост. Той прави каквото си иска. Обичайно е да го няма по цели седмици, но предимно си стои тук. Сега трябва да се храни в кухнята, докато Мийчъм го няма.
Калин запита кой е Мийчъм. Пъг обясни и добави:
— Кълган го изпрати отвъд планините до Бордон с неколцина от гвардията на херцога, преди Северния проход да се е заснежил. Не ми каза защо тръгва, ваше височество.
Калин погледна една от книгите на Пъг и каза:
— Предпочитам да ме наричаш просто Калин, Пъг.
Пъг кимна и попита:
— Калин, какво според теб планира херцогът?
Елфът му се усмихна загадъчно.
— Мисля, че херцогът сам ще ни разкрие плановете си. Предположението ми е, че Мийчъм подготвя пътя в случай, че херцогът реши да тръгне на изток. Най-вероятно ще го разбереш още утре. — Той вдигна книгата, която беше погледнал. — Намираш ли я за интересна?
Пъг прочете заглавието на глас.
— „Трактат за одушевяването на предмети“ от Доркъс? Да, въпреки че ми се стори малко мъглява.
— Добра преценка. Доркъс се изразяваше доста неясно, поне според мен.
Пъг се изуми.
— Но Доркъс е починал преди тридесет години.
Калин се усмихна широко, разкривайки белите си зъби. Светлите му очи засияха под светлината на фенера.
— Разбирам, че знаеш малко за живота на елфите.
— Малко — съгласи се Пъг. — Ти си първият елф, с когото разговарям, макар че може би съм виждал веднъж още един елф, когато бях съвсем малък. Не съм сигурен. — Калин остави книгата настрана. — Зная само онова, което ми е разказвал Мартин Дълголъкия, че вие можете по някакъв начин да говорите с животните, а и с някои духове. Че живеете в Елвандар и околните гори и че почти не напускате земите си.
Елфът се засмя мелодично.
— Почти напълно вярно. Но доколкото познавам нашия приятел Дълголъкия, обзалагам се, че приказките му са били доста пъстри, защото макар да не е измамник, той притежава елфски хумор. — Изражението на Пъг показа, че не го разбира. — Ние живеем много дълго според вашите стандарти. Научаваме се да виждаме смешното в света, понякога в неща, в които хората не виждат нищо смешно. Или можеш да го наречеш просто различен поглед към живота. Мартин е научил това от нас, струва ми се.
Пъг кимна.
— Насмешливи очи.
Калин повдигна вежди въпросително. Пъг обясни:
— За мнозина тук е трудно да общуват с Мартин. По-различен е някак. Чух веднъж един войник да казва, че имал насмешливи очи. Калин въздъхна.
— Животът за Мартин беше труден. Беше останал сам в много ранна възраст. Монасите на Силбан са добри, грижовни мъже, но зле подготвени да отгледат едно момче. Мартин живееше сред горите като диво зверче, щом се измъкнеше от наставниците си. Веднъж го намерих да се бие с две от нашите деца — на млади години ние не се различаваме особено от хората. С годините той се превърна в един от малкото човеци, които могат свободно да идват в Елвандар. Той е ценен приятел. Но мисля, че на плещите му тежи един особен товар от самота, след като не е напълно нито в света на елфите, нито на хората, а отчасти и в двата.
Пъг видя Мартин в друга светлина и реши, че трябва да опознае по-добре майстора на лова. После реши да се върне към първоначалната тема и попита:
— И вярно ли е това, което ми е разправял?
Калин кимна.
— Донякъде. С животните можем да говорим само както хората, с тон, който да ги успокои, въпреки че сме по-добри от повечето човеци, защото улавяме по-добре настроенията на дивите същества. Мартин притежава отчасти това умение. С духове обаче не говорим. Има същества, за които знаем, че хората ги смятат за духове — дриади, феи, гноми — но те са естествени същества, обитаващи пределите на нашето вълшебство.
— Вашето вълшебство?
— Нашето вълшебство е част от съществото ни. То ни е вековно наследство, позволяващо да живеем в мир с нашите лесове. Там ние живеем като всички други, трудим се, ловуваме, грижим се за своите градини, веселим се по празници, учим младите. Времето в Елвандар тече бавно, защото мястото е нестареещо. Ето защо помня, че съм говорил с Доркъс, тъй като въпреки външността ми аз съм на над сто години.
— На сто… — Пъг поклати глава. — Бедният Томас, толкова се отчая, когато разбра, че си син на кралицата. Сега ще е неутешим.
На лицето на Калин затанцува усмивка.
— Момъкът, който беше с нас в заседателната зала?
Пъг кимна. Калин каза:
— Не за първи път майка ми въздейства по такъв начин на човешко същество, въпреки че по-възрастните мъже могат да прикриват по-лесно въздействието.