— Олеле, в каква каша съм се забъркал. Половината момчета в цитаделата си мислят, че са влюбени в принцесата. Само ако знаеха колко ужасно е, когато е истина. — Той стисна очи за миг. — Главата ме боли. Мислех си, че тя и Роланд…
— Той може да е просто инструмент, с който да предизвиква интереса ти — каза Калин. — Тъжното е, че това, изглежда, предизвиква неприязън между двама ви.
Пъг кимна умислено.
— Така изглежда. Като цяло Роланд не е лош. Повечето време бяхме приятели. Но откакто ме издигнаха в ранг, той не крие враждебността си. Опитвам се да преодолея това, но то като че ли се просмуква през кожата ми. Може би трябва да се опитам да поговоря с него.
— Това ще е разумно. Но не се изненадвай, ако не възприеме думите ти. Той със сигурност е омаян от чара й.
Пъг вече получаваше главоболие от темата и споменаването за „чарове“ му даде повод да попита:
— Би ли ми разказал повече за елфските вълшебства?
— Нашето вълшебство е древно. То е част от това, което сме и което създаваме. Елфските чизми правят дори човек безшумен, когато върви, а елфските лъкове по-точно улучват целта, защото такова е естеството на чаровете ни. То е вътрешно присъщо за самите нас, за лесовете ни, за творенията ни. Понякога може да му се въздейства от такива, които познават изтънко… тъкачите на чародейства, такива като Татар. Но това не е никак лесно, защото вълшебството ни се противи на въздействие. То е по-скоро като въздуха, който непрекъснато ни обгражда, но е невидим. Но също като въздуха, който може да се усети, щом задуха вятър, то е материално. Нашите гори се наричат омагьосани от хората, защото ние ги обитаваме от толкова дълго, че вълшебството ни е създало загадъчен ореол около Елвандар. Всички, които обитават там, живеят в мир и покой. Никой не може да пристъпи в Елвандар неканен, освен с могъщи средства, и дори далечните предели на елфските лесове причиняват болка на онези, които проникнат в тях със зъл умисъл. Не винаги е било така. Преди много векове сме делили земята си с расата на моредел, онези, които вие наричате „Братството на Тъмната пътека“. След Великия поврат, когато сме ги изтласкали от нашите гори, Елвандар е започнал да се променя и все повече да се превръща в нашето място, в наш дом и същност.
Пъг попита:
— Наистина ли Братята на Тъмната пътека са братовчеди на елфите?
Очите на Калин помръкнаха. Той замълча за миг, след което отвърна:
— Ние малко говорим за тези неща, защото бихме искали много от тях да не са верни. Мога да ти кажа следното: съществува връзка между моредел, онова, което вие наричате „Братството“, и моя на род, въпреки че тя е древна и твърде разтеглена. Съжаляваме, че е така, но те наистина са наши родственици. Понякога, през много дълги периоди, по някой от тях се връща при нас, което ние наричаме „завръщането“… — Тази тема сякаш го притесни много.
Пъг промълви:
— Съжалявам, ако…
Калин махна с ръка.
— Един ученик не трябва да се извинява за любопитството си, Пъг. Просто не ми се иска да говоря повече за това.
Двамата продължиха разговора си до късно през нощта. Пъг беше очарован от елфския принц и в същото време поласкан, че толкова много неща, които той спомена, интересуваха Калин.
Накрая Калин заяви:
— Ще трябва да се оттегля. Въпреки че не ми е нужен много отдих, все пак малко трябва да почина. А смятам, че и на теб ти е нужно.
Пъг се изправи и каза:
— Благодаря ти, че ми разказа толкова много. — После се усмихна малко смутено. — И че поговори с мен за принцесата.
— Имаше нужда да ти го кажа.
Пъг отведе Калин до дългия коридор, в който един от слугите го чакаше да го заведе в покоите му, след това се върна в стаята си и легна да поспи в компанията на мокрия Фантус, който изсумтя възмутен, че е трябвало да лети в дъжда. Фантус скоро заспа. Пъг обаче остана да лежи, втренчен в примигващата светлина от мангала, танцуваща по тавана, и не можеше да заспи. Мъчеше се да изтласка приказките за странните воини от ума си, но образите на ярко облечени бойци, прокрадващи се през лесовете на западните земи, му пречеха.
На заранта в замъка Крудий цареше мрачно настроение. Слугинските слухове бяха пръснали вестта за цурани, въпреки че подробностите липсваха. Всеки шеташе, наострил уши да чуе поне някой намек за замислите на херцога. Всички бяха единодушни в едно: Боррик Кондуин, херцогът на Крудий, не е човекът, който ще седи в леност и ще чака. Все нещо щеше да предприеме, и то скоро.
Пъг седеше на бала сено и гледаше как Томас се упражнява с меч — въртеше се около едно дървено чучело и нанасяше удари отстрани, после право, отново и отново. Ударите му бяха вяли и най-накрая той захвърли меча с досада.