После изведнъж спря да го целува и остана да седи неподвижно до него. Щастливото и изражение помръкна, след като вродената й разумност надделя над детинския порив да получи всичко, което й се иска.
— Ако направя избора ей сега, Карлайн, може цял живот след това да се съмнявам в него. Ти би ли понесла възможността да те укорявам за избора си?
Дълго време тя не му отговори нищо, след което промълви тихо:
— Не. Не мисля, че ще мога да го понеса, Пъг.
Той въздъхна облекчено и усети, че напрежението го отпуска. Изведнъж в стаичката сякаш стана студено и двамата потръпнаха. Карлайн хвана ръцете му и ги стисна с удивителна сила. Усмихна се тъжно и промълви с насилено спокойствие:
— Разбирам, Пъг. — Пое си дълбоко дъх и тихо добави: — Ето защо мисля, че те обичам. Ти никога не можеш да излъжеш. Най-малко себе си.
— Нито ти, Карлайн. — Очите й се бяха навлажнили, но тя запази усмивката си. — Никак не е лесно — каза Пъг, сломен от чувствата си към момичето. — Моля те, повярвай ми, никак не е лесно.
Изведнъж напрежението секна и Карлайн тихо се засмя: сладка музика за ушите на Пъг.
— Бедничкият ми Пъг. Аз те разстроих.
На лицето на Пъг се изписа облекчение, че го е разбрала. Почувства се окрилен от обичта си към нея. Бавно поклати глава с усмивка на човек, освободил се от непосилна тежест, което му придаде малко глуповат израз, и каза:
— Нямаш си представа, Карлайн. Представа си нямаш. — Посегна и докосна нежно лицето й. — Имаме време. Не отивам никъде.
Две сини очи го погледнаха с тревога изпод дългите мигли.
— Но ти скоро ще тръгнеш с баща ми.
— Като се върна, искам да кажа. Ще стоя тук с години. — Целуна я леко по бузата и добави с пресилено лековат тон: — Не мога да наследя дарението още три години, според закона. А се съмнявам, че и баща ти би се раздедил е теб преди да минат. — Усмихна се иронично и продължи: — След три години сигурно няма да можеш да ме понасяш.
Тя се отпусна в прегръдката му, притисна се в него и опря лице на рамото му.
— Никога, Пъг. Никога не бих обикнала друг. — Той се замая от допира й. Тялото й потръпна и тя каза: — Нямам думи, Пъг. Ти си единственият, който се опита да… ме разбере. Ти разбираш повече от всеки друг.
Той нежно се отдръпна и хвана лицето й. Целуна я, вкусвайки солените сълзи по устните й. Тя внезапно се отзова, притисна се по-плътно до него и го зацелува със страст. Той усети зноя на тялото й през тъканта на нощницата, чу тихата й въздишка в ухото си и усети как сам се потапя в безумната страст и как собственото му тяло се отзовава. Вкочани се, изпълнен с решимост, и нежно се освободи от прегръдката на Карлайн. Отдръпна се бавно от нея и с нотка на съжаление промълви:
— Мисля, че трябва да се върнеш в покоите си, Карлайн.
Карлайн вдигна очи към него, зачервена и с леко разтворени устни. Дишаше задъхано. Пъг трябваше да положи мъчително усилие, за да овладее и себе си, и положението. Каза, този път малко по-решително:
— Трябва да се върнеш в покоите си. Веднага.
Надигнаха се бавно от постелята, всеки — с непреодолимото усещане за близостта на другия. Той задържа ръката й още малко и я пусна. Наведе се, вдигна наметалото й и й помогна да се загърне. Отведе я до вратата, открехна я и надникна надолу по стълбището. Не забеляза да се навърта някой и я отвори широко. Карлайн пристъпи навън, след което се обърна и тихо промълви:
— Знам, че понякога си мислиш, че съм глупаво и суетно момиче. Е, понякога наистина съм такава, Пъг. Но те обичам.
И преди той да изрече и дума, изчезна надолу по стълбите и лекото шумолене на плаща й заглъхна в тъмнината. Пъг тихо притвори вратата и загаси фенера. Излегна се на постелята и впери поглед в мрака. Все още можеше да усети свежия й мирис във въздуха, а после споменът за докосването на мекото й тяло под ръцете му го накара да трепне. Сега, след като си беше отишла и необходимостта да се владее си беше отишла с нея, той се остави на пронизващия го копнеж. Още виждаше лицето й, живо и изпълнено с желание към него. Покри очите си с ръка, простена тихо и каза на глас:
— Утре ще се мразя.
Събуди се от силно тропане по вратата. Първата му мисъл, докато се влачеше към вратата, бе, че херцогът е разбрал за посещението на Карлайн. „Дошъл е да ме обеси!“ — бе първото, което му хрумна. Навън все още беше тъмно и Пъг отвори вратата в очакване на най-лошото. Вместо разгневения баща на момичето, повел отделение стражи, отвън стоеше един от викачите на замъка.