— Дръж — каза Томас и измъкна нещо изпод наметалото си. Пъг го взе и видя, че е кесийка с малки гладки камъчета и прашка. — Реших, че може би ще се биеш по-добре с прашка. И за мен си взех една.
Продължиха да яздят още час, след което спряха да отморят конете и да похапнат студена храна. Беше късно сутринта и Гардан огледа конете, за да се увери, че всички са в изправност. Никой от войниците не можеше да си позволи да пренебрегне и най-малкото нараняване или неразположеност. Ако някой кон отпаднеше, ездачът му трябваше да се върне с още един както могат назад, защото херцогът не можеше да си позволи никакво забавяне. А след като бяха толкова далече от каквото и да било безопасно убежище, никой не искаше и да си го помисли, камо ли да го изрече на глас.
Следобед им предстоеше да се срещнат с второто отделение свежи коне. Главоломната скорост от първите няколко дни беше отстъпила ред на предпазлив ход, защото препускането през дърветата можеше да е опасно. При скоростта, с която напредваха, щяха да стигнат навреме. При все това херцогът се ядосваше заради бавния ход.
Продължаваха да яздят напред и напред, като понякога им се налагаше да спират, а гвардейците изваждаха мечовете и се залавяха да секат храсталаците пред пътя им; свистенето на мечовете отекваше сред смълчания лес.
Внезапно откъм челото на колоната, извън полезрението на момчетата, се чу вик и конниците около Пъг и Томас препуснаха напред, забравили за гъсталака и навели се инстинктивно под ниските клони.
Пъг и Томас пришпориха конете си след тях. Наоколо им се завихри кафявобелезникава мъгла, а покритите със сняг дървета се понесоха встрани. Наведени до вратовете на конете, за да отбегнат клоните, те се мъчеха да се задържат на седлата. Пъг се озърна през рамо и видя, че Томас изостава. Клони и вейки задърпаха наметалото му, докато си пробиваше път през гъсталака, за да излезе на голата поляна. Дрънчене на желязо изпълни ушите му и момчето видя битката. Вързаните коне се мъчеха да се отскубнат — боят кипеше точно около тях. Очите му едва различаваха сражаващите се — забулени черни силуети размахваха мечове срещу конниците.
Една от фигурите се понесе тичешком към него, като избегна удара на един от гвардейците на няколко разкрача пред Пъг. Странният воин се ухили злобно на Пъг — щеше да си има работа само с едно момче. И изведнъж, вече надигнал меча си за удар, воинът изрева, стисна лицето си с ръце и между пръстите му потече кръв. Томас се беше спрял зад Пъг и слагаше в прашката нов камък.
— Казах ти аз, че ще попаднеш в беда — ревна му той, пришпори коня си и прескочи падналата фигура. Пъг за миг остана вцепенен, после също пришпори коня си, извади в движение прашката си и метна към две от тъмните фигури, но не разбра дали е улучил.
Изведнъж се озова на по-спокойно място сред полесражението и видя, че от всички страни от гората прииждат фигури в тъмносиви наметала и с кожени ризници. Приличаха на елфи, само дето косата им беше по-тъмна и крещяха на език, дразнещ слуха му. Откъм дърветата полетяха стрели и опразниха няколко от седлата на конниците на Крудий.
По земята се търкаляха тела както на нападатели, така и на войници. Пъг забеляза безжизнените тела на десетина мъже от Каре, както и на двамата водачи на следотърсачите на Дълголъкия — бяха завързани на колове в безжизнени пози край лагерния огън. Тъмни кървави петна бяха оцветили снега около тях. Уловката беше подействала, защото херцогът беше препуснал направо в просеката — и сега капанът се затваряше.
Гласът на лорд Боррик се извиси над шумотевицата:
— Към мен! Насам! Обкръжени сме.
Докато пришпорваше в паника коня си към херцога и телохранителите му, Пъг се заозърта за Томас. Дъжд от стрели засвистя във въздуха и над поляната отекнаха писъци на умиращи. Боррик лак извика: „Насам!“ и оцелелите го последваха. Нахлуха в гората, прегазвайки нападащите стрелци. Догониха ги викове, докато препускаха по-надалече от засадата, наведени над вратовете на конете, за да се пазят и от стрели, и от ниските клони.
Пъг се огледа, но не можа да зърне Томас. Прикова погледа си в гърба на конника пред себе си и реши да се съсредоточи само върху едно — да не го изпуска от очи. Зад гърба му заехтяха странни викове, на които се отзоваха други, отстрани. Устата на Пъг пресъхна, дланите му се запотиха в тежките ръкавици.
Отвсякъде се носеха викове и крясъци. Пъг изгуби представа за преодоляното разстояние, но беше сигурен, че е повече от миля. Гласовете продължаваха да кънтят из гората, викайки и други по петите на отстъпващия херцог.
Изведнъж Пъг се озова сред гъст шубрак и с мъка подкара запотеното и едва поемащо си дъх животно по склона на малък, но стръмен хълм. Наоколо се възцари сиво-зеленикав сумрак, тук-там прошарен с белите петна на снега. На билото на възвишението чакаше херцогът, с изваден меч, останалите се трупаха около него. Арута седеше на коня до баща си, с лице, покрито с капчици пот въпреки студа. Наоколо се трупаха още задъхани коне с изтощени гвардейци. Пъг се успокои, като видя Томас до Кълган и Гардан.