— Защо не нападат? — прошепна Томас.
— Не знам — отвърна Пъг. — Само ни жилят отстрани и отзад.
Херцогът вдигна ръка и колоната спря. Не се чуваше никакъв звук от преследвачи. Той се обърна и тихо заговори:
— Може да са ни изгубили. Предай назад да се прегледат конете… — Една стрела профуча над главата му, пропускайки целта само с няколко пръста. — Напред! — изрева той и всички пак пришпориха конете.
— Милорд, те май искат да не спираме! — извика Гардан.
Боррик изруга дрезгаво и после прошепна:
— Кълган, накъде е изток?
Магьосникът отново затвори очи и Пъг разбра, че точно това заклинание го изморява. Не беше трудно, ако човек си стоеше спокойно, но в това състояние сигурно беше изтощително. Очите на Кълган се отвориха и той посочи на изток. Колоната се бе движела на север.
— Отново ни изтласкват към главните си сили, татко — каза Арута.
Боррик извиси глас:
— Само глупци или малки деца ще тръгнат в тази посока. По моя команда свивате надясно и нападате. — Изчака всички да стиснат здраво оръжието си и се помоли тихо на боговете конете да издържат на още един галоп. После изрева: — Давай!
Като едно тяло, колоната възви надясно и ездачите пришпориха пръхтящите животни. Откъм дърветата се изсипа порой от стрели, разнесоха се мъжки крясъци и конско цвилене.
Пъг се сниши под един клон; стискаше отчаяно юздите, меча и щита. Усети, че щитът се изплъзва от изтръпналите му пръсти, и докато се мъчеше с него, конят му забави. Не можеше да накара животното да тича по-бързо и в същото време да се справи с оръжието.
Рискува да спре за малко, за да оправи снаряжението си, и някакъв шум го накара да се извърне надясно. Само на пет разкрача от него се беше изправил стрелец от Братството на Тъмната пътека. За миг Пъг остана закован на място, също като стрелеца. Приликата му с принца на елфите Калин го порази. Двете раси не се отличаваха почти по нищо, бяха почти с един и същи ръст и телосложение, с изключение на косата и очите. Врагът бе приковал черните си очи в Пъг и спокойно изпъваше лъка си.
Изумлението на Пъг от това, че се е озовал толкова близо до Тъмния брат, го накара мигновено да забрави защо е спрял. Седеше изтръпнал на седлото и гледаше как стрелецът изпъва лъка, замаян от хладнокръвните движения на ръцете му.
А после внезапната тревога накара Пъг да се задейства. Изтощеният кон се отзова на паническите му подритвания и подскочи напред. Пъг не видя стрелата, но чу и усети как тя профуча край ухото му, след което отново препускаше в галоп и стрелецът остана назад, докато Пъг догонваше групата на херцога.
Шумът, надигащ се отпред, го накара да подкара коня още по-бързо, въпреки че бедното животно показваше, че тича със сетни сили.
Изведнъж се оказа зад някакъв ездач, облечен в цветовете на херцога, и малко след това вече го изпреварваше. Околността стана по-хълмиста и Пъг се зачуди дали не са навлезли в подножията на Сивите кули.
Конско цвилене го накара да се озърне през рамо. Видя войника, когото беше подминал, тъкмо в момента, в който конят му се сриваше на земята, с разпенени парцали кръв, излизащи от ноздрите му. Пъг и още един от ездачите спряха и конникът възви назад към падналия войник и му подаде ръка да се качи до него, но падналият само поклати глава и плесна здравия кон по задницата, подканяйки го да продължи напред. Беше ясно, че конят на втория войник има сили едва колкото да продължи с един ездач, камо ли с двама. Падналият ездач извади меча си и прониза раненото животно, след което се обърна да посрещне преследващите ги Тъмни братя. Пъг усети, че очите му се просълзиха пред тази храброст. Другият войник извика нещо — момчето не го чу, — след това изведнъж се озова до Пъг и изрева:
— Напред, скуайър!
Пъг смуши коня и олюляващото се животно отново затича.
Отстъпващата колона продължи изтощителния бяг и Пъг си проби път между ездачите, по-близо до херцога. След няколко минути херцогът им даде знак да забавят. Излязоха на ново сечище. Боррик огледа групата си. Сянка на безпомощен гняв премина по лицето му, бързо заменена от изненада. Той вдигна ръка и ездачите притихнаха. Откъм гората ехтяха викове, но някъде отдалече.
— Нима им избягахме? — с разширени от изненада очи попита Арута.
Херцогът кимна, заслушан в далечните викове.
— Засега, изглежда, сме им се изплъзнали. Разполагаме с десет, най-много с петнадесет минути. — Той огледа окаяната си свита. — Да можехме само да намерим къде да се скрием.