Кълган приближи изтощения си кон до херцога.
— Милорд, аз може би имам решение, въпреки че е рисковано и може да се окаже фатално.
— Няма да е по-фатално от това да ги чакаме тук да ни довършат. — отвърна Боррик. — Какъв ти е планът?
— Имам един амулет, с помощта на който мога да променя времето. Канех се да го съхраня срещу възможна буря в морето, защото се използва еднократно. С него бих могъл да прикрия местонахождението ни. Нека всички отведат конете си в отсрещния край на поляната, близо до онези скали. И да усмирят животните.
Боррик им заповяда да го направят и всички се преместиха на отсрещния край на поляната. Усмириха изтощените и възбудени коне и след дългия бяг животните притихнаха.
Бяха се събрали на най-високия участък на откритото, с гръб към гранитната грамада, стърчаща над земята като сив юмрук. От трите им страни теренът се спускаше плавно.
Кълган започна да обикаля в кръг около плътно събраната група, като мърмореше напевно и развяваше магическия амулет в сложна плетеница във въздуха. Постепенно сивкавата следобедна светлина започна да чезне и около него започна да се сбира мъгла. Отначало под нозете му се появиха само рехави валма, после започнаха да се образуват други, по големи парцали влага, сливайки се в белезникава мътна пелена.
Скоро въздухът между хората на херцога и линията на дърветата стана гъст и непроницаем. Кълган закрачи все по-бързо и по-бързо, усилвайки жестовете си, и мъглата продължи да се сгъстява и да изпълва сечището с призрачна белота. След няколко минути стана невъзможно да се види на повече от два-три разкрача.
А Кълган продължаваше да крачи в кръг, вдигайки около себе си още по-гъсти пелени от непрозрачна мъгла. Поляната бавно започна да се обгръща от все по-гъстите валма, предизвикани от монотонния напев на чародея.
Накрая Кълган спря, обърна се към херцога и прошепна:
— Всички да запазят пълно мълчание. Ако тъмните елфи тръгнат слепешката през мъглата, наклоненият терен, надявам се, ще ги подведе настрани и те ще закръжат около скалите. Но никой да не помръдва. И най-малкият звук ще ни издаде.
Всички разбираха, че опасността наближава. Щяха да стоят в центъра на тази лепкава мъгла с надеждата, че Тъмните братя ще ги подминат и ще тръгнат някъде надалеч. Залагаха на всичко или нищо, защото ако успееха да се измъкнат, имаха шанс да се отдалечат в безопасност от това място преди Братството да намери следите им.
Пъг погледна Томас и прошепна:
— Добре поне, че тук е скалисто, иначе щяхме да им оставим идеални следи.
Томас кимна — беше твърде изплашен, за да може да отговори. Гвардеецът до тях даде знак на Пъг да млъкне и скуайърът послушно затвори уста.
Гардан с неколцина от бойците, заедно с херцога и Арута, заеха позиция най-отпред, с извадено оръжие в случай, че замисълът им се провали. Скоро виковете на Тъмните братя наоколо се усилиха. Кълган стоеше до херцога, мърмореше беззвучно, надигаше нови сивкави валма мъгла и ги отпращаше пред себе си. Пъг знаеше, че мъглата бързо ще се разпространи и ще загърне все по-голяма зона наоколо, докато Кълган продължава да повтаря заклинанието. С всяка следваща минута мъглата щеше да обхваща все повече от Зеленото лоно и за нападателите им щеше да става все по-трудно да ги намерят.
После усети влага по бузата си и вдигна очи. Беше завалял сняг. Той се огледа с тревога, за да разбере дали пресният сняг няма да разреди мъглата. Взира се напрегнато цяла минута, след което въздъхна облекчено, защото снегът всъщност усилваше прикритието им.
Наблизо се чуха тихи стъпки. Пъг замръзна, както и всички около него. Нечий глас изврещя дрезгаво на странния език на Братството.
Пъг изпита силен сърбеж между плешките, но не помръдна, съпротивлявайки се на неприятното усещане. Обърна се предпазливо към Томас. Томас стоеше неподвижен като пън, с ръка на муцуната на коня си, и приличаше на статуя сред мъглата. Като всички останали коне, животното на Томас знаеше, че ръката на устата му е знак да мълчи.
Прокънтя друг глас и Пъг едва не подскочи. Стори му се, че викащият е съвсем близо. В отговор отекна нов вик, някъде по-отдалече.
Гардан, който стоеше точно пред Пъг, изведнъж се размърда: бавно коленичи и безшумно постави меча и щита си на земята. Изправи се, също така предпазливо, и извади ножа от колана си. После изведнъж пристъпи напред в мъглата с бързите и плавни движения на котка. Чу се едва доловим звук и Гардан се появи отново.
Пред него се мяташе смътният силует на един от Тъмните братя. С едната от огромните си ръце Гардан бе стиснал здраво съществото за устата, а с другата го душеше. Пъг осъзна, че сержантът не може да рискува да го пусне за краткия миг, нужен, за да забие ножа си в гърба му. Гардан стисна зъби от болка, когато съществото задраска ръката му с дългите си като на ястреб нокти. Очите му се бяха изцъклили. Гардан стоеше неподвижно, удържайки с неимоверно усилие Тъмния брат над земята, а съществото се мяташе да се измъкне от хватката му. Лицето му почервеня, после стана мораво от ръката на черния гигант, стиснала го за гърлото и изтръгваща от него последния живителен дъх. Кръвта от дращещите нокти на съществото закапа по ръката на Гардан, но якият воин не помръдна. Накрая Тъмният брат увисна и сержантът прекърши гърлото му с последно рязко движение и го пусна безшумно на земята.