— Проклятие! — изруга някой отзад. Пъг и Томас се извърнаха и видяха Гардан, коленичил над неподвижното тяло на един от бой ците. Сержантът вдигна очи към Пъг и каза: — Умрял е през нощта. — После поклати глава и добави: — Получил е рана, а изобщо не е споменал за нея.
Пъг пресметна; освен самия него, Томас, Кълган, херцога и сина му, бяха останали още само дванадесет войници. Томас вдигна очи към Пъг, който се бе изкачил по-нагоре, и го попита:
— Къде отиваме?
Пъг посочи с глава нагоре и отвърна:
— Да видим какво има оттатък.
Продължиха да се катерят. Вкочанените им пръсти отказваха да стискат студената скала, но Пъг скоро усети, че усилието сгрява тялото му. Той се пресегна и се улови за ръба, издърпа се и зачака Томас.
Томас се добра до билото, тежко задъхан, погледна над рамото на Пъг и промълви:
— О, слава на боговете!
Пред очите им величествено се издигаха високите ридове на Сивите кули. Слънцето зад тях тъкмо изгряваше, хвърляйки розови и златисти отблясъци по северните страни на каменните шпилове, докато западните им страни все още оставаха загърнати в тъмно-синкав мрак. Небето се беше прояснило и снегът бе спрял. Накъдето и да се обърнеха, всичко лежеше притихнало и загърнато в бяло.
Пъг махна с ръка на Гардан. Сержантът се приближи до подножието на скалите, изкатери се няколко разкрача и тихо подвикна:
— Какво има?
— Сивите кули! — отвърна му Пъг. — На не повече от пет мили оттук.
Гардан махна на момчетата да се върнат и те се смъкнаха, пуснаха се последните няколко стъпки и тупнаха на земята. Сега, видели с очите си крайната цел, се чувстваха възродени. Двамата се приближиха до Гардан, който обсъждаше положението с херцога. Арута и Кълган. Боррик говореше тихо, но думите му се чуваха ясно в свежия и мразовит утринен въздух.
— Вземете каквото е останало от мъртвите животни и го разделете на хората. Доведете останалите коне, но никой няма да язди. Няма смисъл да прикриваме животните, защото бездруго ще оставим следи.
Гардан отдаде чест и започна да обикаля войниците. Те се пръснаха наоколо по двойки или поединично и заоглеждаха за преследвачи. Боррик се обърна към Кълган.
— Имаш ли някаква представа накъде може да е Южният проход?
— Ще се опитам да използвам магическото си зрение, милорд. — Кълган се съсредоточи и Пъг започна да следи действията му много внимателно, тъй като способността да вижда с умствения си взор беше едно от вълшебните умения, които му убягваха по време на обучението. Наподобяваше използването на кристала, но не беше толкова образно, по-скоро впечатление за местонахождението на нещо спрямо заклинателя. След няколко минути мълчание Кълган промълви: — Не мога да кажа, ваша светлост. Ако не бях тук за първи път, тогава може би, но така не мога да усетя накъде е.
Боррик кимна.
— Жалко, че Дълголъкия не е тук. Той познава местността. — Обърна се на изток, сякаш виждаше Сивите кули зад извисяващия се пред тях рид. — Всички върхове наоколо си приличат.
Арута каза:
— Татко, защо не на север?
Боррик леко се усмихна на логиката на Арута.
— Да. Ако проходът е на север, все още ще можем да го преминем преди да е станал непроходим. Прехвърлим ли ридовете, на изток ще е по-топло… поне така е обичайно по това време на годината. Би трябвало да можем да стигнем до Бордон. А ако се окажем северно от прохода, тогава вероятно ще се доберем до владенията на джуджетата. Те ще ни подслонят и може би ще ни покажат друг път на изток. — Огледа измъчената група. — С трите живи коня и стопен сняг за вода, би трябвало да оцелеем още седмица. — После вдигна очи към небето. — Стига времето да се задържи така.
— Би трябвало да се задържи още два-три дни — каза Кълган. — За повече не мога да предскажа.
Откъм дърветата, дълбоко сред горите долу, отекна далечен вик. Боррик погледна Гардан и попита:
— Сержант, на какво разстояние са според теб?
Гардан се вслуша.
— Трудно е да се каже, милорд. На една-две мили, може би малко повече. Гората разнася странно звуците, още повече в студа.
— Събирай мъжете — каза Боррик. — Тръгваме веднага.
Пръстите на Пъг кървяха през съдраните ръкавици. При всяка възможност през деня херцогът ги караше да продължават през скалите, за да се задържат на разстояние от гонещото ги Тъмно братство. На всеки час назад се изпращаха бойци да утъпчат лъжливи следи и да пометат собствените им с чуловете, взети от умрелите коне, с други думи — да прикрият дирите им колкото може.
Стояха в края на открит участък, кръг от голи скали, очертан от всички страни от редки борове и трепетлики. Докато се придвижваха все по-нагоре, дърветата все повече оредяваха. От призори бяха поели на североизток, следвайки веригата назъбени скалисти хълмове към Сивите кули, но за отчаяние на Пъг височините си оставаха все така далечни.